Карин Слотър - „Добрата дъщеря“

Четвъртък, 16 март 1989 г.

КАКВО СЕ СЛУЧИ СЪС САМАНТА

Саманта Куин имаше усещането, сякаш хиляди стършели хапят краката й, докато тичаше по дългата и пуста алея към фермерската къща. Шляпането на гуменките й по голата земя бе в синхрон със забързаните удари на сърцето й. От потта конската й опашка се беше сплъстила като въже и я шибаше по раменете. Фините костици в глезените й бяха на път да се пречупят.

Тя затича още по-бързо, задавена от сухия въздух, устремена срещу болката. По-нагоре беше Шарлот, застанала в сянката на майка й. Те всички бяха в сянката на майка им. Гама Куин представляваше внушителна фигура: пъргави сини очи, къса тъмна коса, кожа, бледа като лист хартия, с остър език, винаги готова да нанесе болезнени боцкания по най-деликатни места. Дори от разстояние Саманта зърваше устните на Гама, опънати в неодобрителна права линия, докато гледаше хронометъра.

Отброяваните секунди отекваха в главата на Саманта. Насили се да ускори темпото. Разтегналите се сухожилия в краката й предизвикаха пронизително изпискване. Стършелите се раздвижиха в дробовете й. Усещаше хлъзгавата пластмасова щафета в ръката си.

Двайсет метра. Петнайсет. Десет.

Шарлот беше замръзнала в позиция с тяло, извърнато от Саманта, вперила поглед право напред, а после хукна. Протегна на сляпо дясна ръка зад себе си, изчака да напипа щафетата и пое към следващия тур.

Това беше подаването на сляпо. Изискваше доверие 8 и координация и като всеки път през последния час нито една от двете не беше във форма за изпитанието. Шарлот се поколеба и погледна назад, Саманта се устреми напред. Щафетата се плъзна по червената драскотина също както се беше случило вече двайсет пъти досега.

Шарлот писна. Саманта се препъна. Гама изруга гръмко.

– Стига ми толкова – отсече и пъхна хронометъра в джоба на гащеризона си.

Изфуча към къщата, а босите й пети червенееха от стъпването по голата пръст в двора. Шарлот погледна китката си.

– Тъпачка – произнесе задавено Саманта, като се мъчеше да изтласка въздуха от пламналите си дробове. – Не бива да поглеждаш назад.

– И ти не бива да ми съдираш ръката.

– Нарича се сляпо поемане, не сакато поемане.

Кухненската врата се захлопна. И двете вдигнаха очи към стогодишната фермерска къща – разпростряна и неугледна, истински паметник на времето отпреди лицензираните архитекти и разрешителните за строеж. Залязващото слънце никак не допринасяше за смекчаване на ъгловатия силует. През годините не беше видяла друга поддръжка освен задължителното боядисване в бяло. На прашните прозорци висяха овехтели дантелени пердета. Входната врата беше избледняла до сивкаво от столетните залези на Северна Джорджия. Покривът беше провиснал – физически израз на тежестта, понасяна от къщата сега, когато в нея се бяха нанесли семейство Куин.

Две години и океан от разногласия деляха Саманта от тринайсетгодишната й по-малка сестра, но тя знаеше, че в този момент си мислят едно и също: „Искам да си отида у дома“.

У дома беше червена тухлена къща в ранчо, по-близо до града. Там бяха стаите им от детинство, украсени с плакати и стикери, а тази на Шарлот и изрисувана със зелен маркер. Предният двор представляваше спретната квадратна тревна леха, неоцвъкан от кокошки, и без дълга седемдесет и пет метра алея, та да се вижда кой идва.  В червената тухлена къща никой не беше виждал предварително посетителите. Едва осем дни бяха изминали, откакто животът на всички им беше тотално съсипан, но имаха чувството, че е минала цяла вечност. В онази вечер Гама, Саманта и Шарлот бяха отишли до училището за състезание по лека атлетика. Баща им беше на работа, защото Ръсти винаги беше на работа.

По-късно съсед си припомни, че непозната черна кола се е задала бавно по улицата, но никой не беше видял мятането на коктейл „Молотов“ през еркерния прозорец на червената тухлена къща. Никой не беше видял дима, виещ се от стрехите, или пламъците, облизващи покрива. Когато се вдигна тревога, на мястото на къщата вече имаше само тлееща черна яма.

Дрехи. Постери. Дневници. Плюшени животинчета. Домашни. Книги. Две златни рибки. Паднали млечни зъбчета. Пари за рождени дни. Задигнати червила. Скътани цигари. Сватбени снимки. Бебешки снимки. Момчешко кожено яке. Любовно писмо от въпросното момче. Записи с миксове от песни. Сидита, компютър, телевизор и дом.

– Чарли. – Гама беше застанала на стъпалата пред кухненската врата с ръце на кръста. – Ела да сложиш масата.

Шарлот се обърна към Саманта и отсече:

– Последната дума е моя. – След което хукна към къщата.

– Задръстенячка – промърмори Саманта.

Човек не можеше да има последната дума само по силата на фразата „последната дума е моя“.

Пое бавно към къщата, усещайки краката си като гумени, защото не тя беше некадърницата, дето не можеше да изчака щафетата да бъде пъхната в дланта й. Просто не проумяваше как така Шарлот не успяваше да усвои елементарното приемане на щафетата.

Саманта остави обувките и чорапите си до тези на Шарлот върху издаденото стъпало пред кухнята. Въздухът в къщата беше застоял и неподвижен.

„Необгрижвана“ беше първият епитет, който изникна в ума на Саманта, когато влезе. Предишният обитател, деветдесет и шест годишен стар ерген, беше починал миналата година в спалнята на долния етаж. Приятел на баща им ги пусна да живеят в къщата, докато се уредят формалностите със застрахователната компания. Ако изобщо се уредяха. Очевидно имаше разногласия дали пожарът беше пряко предизвикан от действията на баща й, или не.

Общественото мнение вече беше произнесло своята присъда и вероятно това беше причината собственикът на мотела, където се приютиха първоначално, да ги помоли да си потърсят друго място за отсядане.

Саманта затръшна кухненската врата, защото не съществуваше друг начин да бъде затворена. Върху маслиненозелената печка имаше тенджера с вода, която просто така си стоеше. На шкафа с кафяв ламинат до нея лежеше неотворен пакет спагети. В кухнята беше задушно и влажно, тя беше най-необгрижената част от къщата. Нито един предмет в нея не съжителстваше в хармония с другите. Старовремският хладилник пръдваше при всяко отваряне на вратата. Кофата под мивката потракваше в свой индивидуален ритъм. Около паянтовата маса с талашитен плот столовете не съвпадаха един с един по стил и размери. По кривите измазани стени имаше бели петна на мястото на висели някога снимки.

Шарлот се изплези, докато мяташе картонените чинии по масата. Саманта взе една от пластмасовите вилички и я запрати към лицето на сестра си.

Шарлот ахна, но не от възмущение.

– Да му се не види, това беше върховно. – Виличката беше направила грациозно салто във въздуха и се намести точно в гънката помежду устните й. Тя взе виличката и я подаде на Саманта.

– Аз ще измия чиниите, ако го направиш два пъти поред.

– Метни ми я ти в устата само веднъж и ще мия чиниите цяла седмица. Шарлот примижа с едно око и се прицели. Саманта се опитваше да не се задълбочава върху глупостта си, че прикани сестра си да й метне вилица към лицето, когато влезе Гама, понесла голям кашон.

– Чарли, не замеряй сестра си с прибори. Сам, помогни ми да намеря тигана, който купих онзи ден.

Гама тръшна кашона на масата. От външната му страна имаше надпис „Всичко за 1 долар“. Из къщата бяха пръснати десетки като него, опразнени наполовина. Създаваха лабиринти в стаите и коридорите и всички бяха пълни с дарения, купени от Гама почти на безценица.

– Помислете само колко пари спестяваме – обявила беше Гама, като размаха насреща им избеляла лилава тениска на набожна енориашка с надпис „Е, не е ли това СПЕ-ЦИАЛНО?“.

Така поне го разчиташе Саманта. Беше твърде заета да се крие в ъгъла с Шарлот, защото и двете бяха скандализирани, че майка им очаква да облекат дрехи, носени от други хора. Чужди чорапи, че дори чуждо бельо, докато, слава богу, баща им не тропна с крак.

– Дяволите го взели – кресна Ръсти на Гама. – Защо не метнеш на всички ни по едно платнище с шев отстрани и да се свърши.

На което Гама отвърна гневно:

– А, сега и да се уча да шия ли ме караш?

Родителите й бяха започнали да се карат за новите вещи, защото вече нямаше стари, за които да водят спорове. Колекцията от лули на Ръсти. Шапките му. Прашасалите му книги по право, валящи се из цялата къща. Журналите и книжата с проучвания на Гама, изпъстрени с подчертавания, ограждания и бележки в червено. Нейните гуменки „Кедс“, изритани край входната врата. Хвърчилата на Шарлот. Шнолите на Саманта. Тиганът, наследен от майката на Ръсти, го нямаше вече. Нямаше го и зеления глинен съд за готвене, сватбен подарък на Гама и Ръсти. Също и миришещия на изгоряло тостер. Както и часовника в кухнята във форма на бухал с движещи се очи. Нямаше ги куките, където си окачаха горните дрехи. Нямаше я самата стена, на която бяха монтирани. Такава беше съдбата и на комбито на Гама, прилично на вкаменелост от динозавър в почернялата пещера, представлявала някога гараж.

Във фермерската къща имаше пет окаяни стола, останали без кандидати при разпродажбата на имуществото на стария ерген, както и вехта кухненска маса, твърде евтина, та да бъде наречена антика, и голям гардероб, сврян в тесен дрешник. Майка им казваше, че трябва да платят на Том Робинсън да го нацепи на трески.

В гардероба не висеше нищо, както и нищо не лежеше сгънато из чекмеджетата на скриновете, нито беше поставено по рафтовете в килера.

Пренесли се бяха в къщата преди два дни, но повечето кашони още си стояха неразопаковани. Коридорът към кухнята представляваше лабиринт от погрешно надписани контейнери и кафяви хартиени пликове с петна по тях, които нямаше как да бъдат изпразнени, докато шкафовете не бъдеха почистени, а това нямаше да се случи, докато Гама не ги принудеше да го свършат. Матраците горе бяха сложени върху голия под. В прекатурени щайги бяха поставени пукнати лампи, та да четат книги, които не бяха скъпоценни притежания, а взети от обществената библиотека в Пайквил.

Всяка вечер Саманта и Шарлот перяха на ръка шортите си за бягане, спортните сутиени, късите чорапки и тениските с надписи „Лекоатлетка-бунтарка“, защото бяха сред малкото им скъпоценни за тях вещи, оцелели от пламъците.

– Сам. – Гама посочи към климатика на прозореца. – Включи го, та въздухът да се пораздвижи.

Саманта огледа голямата метална кутия, за да открие бутона за включване. Моторът забръмча. През отворите заструи студен въздух с лек дъх на влага и пържено пиле. Саманта се загледа през прозореца към задния двор. Край порутения хамбар имаше ръждясал трактор. До него в пръстта бе наполовина заровен някакъв неизвестен й селскостопански инвентар. Шевролетът на баща й беше целият опръскан с кал, но поне не беше разтопен и залепнал за пода на бившия им гараж, както се беше случило с комбито на майка им.

– В колко часа трябва да приберем татко от работа? – попита тя Гама.

– Ще го докара някой колега от съда. – Гама погледна към Шарлот, която весело си подсвиркваше и се опитваше да сгъне картонена чиния във форма на самолет. – Днес е на онова дело.

Онова дело.