Потвърждавайки репутацията си на бунтар и купонджия, в „Един френски роман“ Бегбеде използва за вдъхновение двата дни, прекарани в ареста заради смъркане на кокаин на улицата, за да разкаже по твърде своеобразен и завладяващ начин живота си, живота на своите деди и родители – и по подразбиране, живота на Франция през миналото и част от сегашното столетие. Тръгвайки по следите на изгубеното си детство, писателят създава автобиографично четиво, в което съвремие и минало се смесват по едновременно ироничен и затрогващ начин.
По думите на самия Фредерик Бегбеде - "Това е историята на една Ема Бовари на седемдесетте, възпроизвела по време на развода си мълчанието на предишното поколение за бедите, причинени от двете войни.
Това е историята на един мъж, превърнал се в бонвиван, за да си отмъсти, че е бил изоставен, на един баща, станал циничен, понеже сърцето му е било разбито.
Това е историята на един по-голям брат, направил всичко, за да не прилича на родителите си, и на един по-малък брат, направил всичко, за да не прилича на големия си брат.
Това е историята на едно меланхолично дете, отраснало в самоубила се страна, отгледано от потиснати от провала на брака си родители.
Това е историята на една страна, която успя да загуби две войни, като твърдеше, че ги е спечелила, а после да загуби и своята колониална империя, като се правеше, че значението ѝ с нищо не се е променило.
Такъв е животът, който живях: един френски роман."
Откъс от романа >>
Фредерик Бегбеде „Един френски роман“
АЗ СЪМ ПО-СТАР от своя прадядо. Капитан Тибо дьо Шастенье е бил на 37 години, когато загива на 25 септември 1915 година, в 9,25 сутринта, по време на втората битка за Шампан, между долината на Сюип и края на Аргонския лес. Трябваше да засипвам майка ми с въпроси, за да науча нещо повече; семейният герой е нещо като незнаен войн. Погребан е в замъка „Бори-Пьоти“, в Дордон (при чичо ми), но видях негова снимка в замъка „Вогубер“ (при друг мой чичо): висок и слаб младеж в синя униформа, с късо подстригана руса коса. В последното си писмо до прабаба Тибо твърди, че не разполага с клещи, за да пререже загражденията от бодлива тел и да си проправи път към вражеските позиции. Описва варовиков и равнинен пейзаж, несекващ дъжд, който превръща терена в кално тресавище, и споделя, че е получил заповеди да атакува на другия ден сутринта. Знае, че ще умре; писмото му е като snuff movie – филм на ужасите, заснет без специални ефекти. На зазоряване той изпълнил дълга си, запявайки песента на жирондинците:
„Да умреш за родината, е най-прекрасната, най-достойната участ!“.
161-ви пехотен полк се хвърлил срещу стената от куршуми; както можело да се предполага, прадядо и неговите хора били покосени от немските картечници и задушени от хлора. Може да се каже, че Тибо е бил убит от своите началници. Бил е висок, красив, млад и Франция му е заповядала да умре за нея. Или по-скоро – предположение, което придава на съдбата му странна актуалност, – Франция му е заповядала да се самоубие. Този баща на четири деца се е пожертвал напълно съзнателно като някой японски камикадзе или палестински терорист. Потомъкът на кръстоносци бил осъден да постъпи като Иисус Христос – да даде живота си за другите.
Произхождам от доблестен рицар, който е бил разпнат на телените мрежи в Шампан.
НАУЧИХ, че брат ми е станал кавалер на Почетния легион, когато бях задържан. Полицаите не ми сложиха веднага белезници; направиха го по-късно, когато ме заведоха в „Отел Дийо“, и след това, когато на другата вечер бях прехвърлен в ареста на Ил-дьо-Сите. Президентът на републиката бе написал много мило писмо до по-големия ми брат, в което го приветстваше за приноса му към динамизма на френската икономика: „Вие сте пример за капитализъм, какъвто искаме: капитализъм на предприемачи, а не капитализъм на спекуланти“. На 28 януари 2008 година, в участъка на VIII парижки район, служители в сини униформи, с револвери и палки на колана, ме съблякоха напълно, за да ме претърсят, конфискуваха ми телефона, часовника, кредитната карта, ключовете, паспорта, шофьорската книжка, колана и шала, взеха ми проба от слюнката и свалиха отпечатъците ми, повдигнаха тестисите ми, за да видят дали не крия нещо в задника си, снимаха ме във фас, в профил, в три четвърти, с антропометрична табела в ръце, преди да ме отведат в клетка от два квадратни метра, със стени, покрити с графити, засъхнала кръв и сополи. Тогава още не знаех, че няколко дни по-късно ще присъствам на връчването на ордена на Почетния легион на брат ми в Елисейския дворец, в не толкова тясната празнична зала, и ще гледам през остъклените врати как вятърът разклаща листата на дъбовете, които като че ли ми правеха знаци и ме зовяха в президентската градина.
>>>
Някъде към четири часа сутринта на тази черна нощ лежах на циментова пейка и положението ми изглеждаше просто: Бог вярваше в брат ми, а мен бе изоставил. Как бе възможно две толкова близки в детството същества да имат толкова противоположни съдби? Бях задържан с един приятел за употреба на наркотични вещества на улицата. В съседната килия някакъв джебчия вяло, но на достатъчно редовни интервали блъскаше с юмрук по стъклото, за да не може никой от останалите да заспи. По принцип сънят бе нещо непостижимо, защото дори когато задържаните преставаха да мучат, полицаите си подвикваха на висок глас в коридора, като че ли затворниците им бяха глухи. Носеше се миризма на пот, на повърнато и на зле претоплено в микровълнова печка телешко с моркови. Времето се точи ужасно бавно, когато нямаш часовник и никой не възнамерява да угаси премигващия на тавана бял неон. В краката ми някакъв шизофреник, изпаднал в етилова кома, стенеше, хъркаше и пърдеше, проснал се направо на кирливия бетонен под.
Студено беше, но аз се задушавах. Опитвах се да не мисля за нищо, но бе невъзможно: когато си затворен в много тясно пространство, постоянно си измъчван от мисли; напразно се опитваш да отблъснеш паниката; някои се молят на колене да ги пуснат или пък изпадат в нервна криза, понякога се опитват да се самоубият или признават престъпления, които никога не са извършвали.
Бях готов на всичко за книга или приспивателно. Тъй като не разполагах нито с едното, нито с другото, започнах да пиша това в главата си, без писалка, със затворени очи. Ще ми се тази книга да ви помогне да избягате от действителността, както на мен помогна онази вечер.
Авторът >>
