Изглежда кризата е ударила и Холивуд или пък Деп и Пачино вече са достатъчно стари и оглупели, че да се включат в подобна лента, но да кажем, че е някакъв опит за неумела самоирония, тъй като играят самите себе си. Или поне такива, каквито е решил да ги види сценаристът – да, същият, "кинопалавникът" Адам Сандлър.
Който е завъртял една "сложна и смешна" история, която накратко представлява следното – Джак е рекламист, който има чудесна съпруга (в ролята Кейти Холмс), две дечица и сестра-близначка – Джил (пак той, но с грим). Джил е грозна, невротична, досадна самотница с добро сърце, живяла с майка им до смъртта й. "Хубавицата" решава, че традиционно ще посети брат си за Деня на благодарността и… се застоява. Междувременно Джак се опитва да се отърве от нея, като й урежда срещи с „подходящи” партньори, които обаче трудно понасят натуралността на Джил, както и безумната й пасивна агресивност, изразяваща се в напълно неадекватни разговори, очевидна глуповатост и любвеобвилност от типа онова анимационно момиченце, което задушваше животните почти до смърт от прегръдки. Къде в тази история е мястото на Ал и Джони? Джак се опитва да привлече Пачино за реклама на понички и го среща „случайно” на баскетболен мач, където е и Деп. „Завръзката” с появата на иначе големия актьор е срещата му с нелепата Джил, в която той вижда своята Дулсинея (тъй като ще играе „Дон Кихот” на Бродуей) и много иска да е с нея…
Някъде там измежду истеричните разговори и тоалетния хумор се намесва темата за отношенията в семейството, за добротата, за любовта, за жертвоготовността… всички тези иначе вечни въпроси не само в киното, но и в живота. Но тук те са засегнати и представени по безумен и не особено смешен (да не говорим за оригинален) начин (освен, ако не намирате за суперзабавно нещо от типа на това: Джак се опитва да говори сериозно със сестра си, която е в тоалетната, преяла с мексиканска храна… (звуци, звуци, говор, звуци, смрад, небрежно отваряне на прозорци и врати…). Ха-ха, Боб, ха-ха.
Режисьор е (разбира се) Денис Дуган, който си е абонат за почти всички сандлърови ленти, чието най-забележимо достойнство май е успешно провежданата вече толкова време съвместна работа. Общо взето това е може би един от най-лошите примери за идиличната им киноистория, който сме гледали. И дори участието на Пачино, който се "самопредставя" като изперкал, надменен и егоцентричен застаряващ киноактьор/голяма звезда, не успява да спаси нещата.
Ако имате време за губене и хумор тип „обелка от банан = падане” – "Джак и Джил" е вашият филм. Ако ли не - насочете се към нещо друго. Почти каквото и да е.
В кината от Александра филмс.
