Иван Панкев е фотограф и пътешественик, обиколил всички 42 планини в страната ни. В луксозния албум „Планините на България” той разказва в 54 пътеписа приключенията си при изкачванията на техните първенци, както и на някои други емблематични върхове. Неговите истории и снимки обхващат и четирите годишни времена, включително и най-свирепите зими и разкриват непознати кътчета, далеч от утъпканите пътеки и впечатляващи в своята дива красота.
В албума са събрани пет разказа за Стара планина, четири за Родопите, по три за Рила и Пирин, два за Средна гора и по един за останалите планини в страната ни, а майсторските фотографии допълват по възхитителен начин това своеобразно обяснение в любов към родната природа.
Премиерата на „Планините на България” ще бъде на 30 септември от 19:00 ч. в бар SODA (до НДК, под Моста на влюбените).
Премиерата ще се проведе на открито и ще бъдат спазени всички необходими противоепидемични мерки, уточняват от издателство Ciela.
Очаквайте в LadyZone интервю с Иван Панкев.
Следва откъс от книгата.
Из „Планините на България“ от Иван Панкев
Вр. Виден (1487 м)
Конявска планина
Откакто се захванах с проекта „Планините на България“ обаче, моята цел никога не е била изкачването на конкретен връх, пък бил той и най-висок в дадена планина. Стремя се да я обходя, да я опозная, да видя нейното многообразие. В случая с Конявска планина не успях да постигна това в рамките на един ден, затова ѝ отделих два.
С Татяна се прибрахме вкъщи в края на януари 2018 г. след два вълнуващи, но уморителни месеца на планински преходи, спане на палатка и пътуване на автостоп из възможно най-отдалеченото от България място на Земята – Нова Зеландия. Бяха ми нужни точно три седмици почивка, преди да съм готов за нови приключения. Нямам спомен защо поднових скитанията си по родните пътеки точно с Конявска планина. Със сигурност не я предложи спътникът ми този ден. Крум не е такъв човек. Той си избира компанията, не дестинациите. Най-вероятно съм нямал голям избор, защото тогава все още бях транспортно независим – без кола или поне велосипед транспортът въобще не зависеше от мен.
Едва тръгваме от гарата в Земен и ето ни пред Земенския манастир „Свети Йоан Богослов“.
Оказва се любопитно място, особено разположената в средата на двора му църква, излъчваща автентичност – докато другите сгради били разрушавани и възстановявани неколкократно, тя е оцеляла цели 9 века.
Ходим значително повече и газим малко сняг в усоите, но пък се връщаме не векове, а хилядолетия назад във времето. Пещерата оброчище на Свети Иван Рилски е била сакрализирана от древните траки много преди светецът покровител на българския народ да се приюти в нея през X век. Обраслият римски път, водещ дотук, оброчният кръст, издълбаните скални графити и надписи... – преградата между настояще и античност сякаш изтънява с всяка капка на стичащата се по тавана и събираща се в ритуално кладенче на пода и смятана за лековита вода.
Възнасяме се стръмно нагоре към светлите простори на вр. Риш (1442 м), където кротко пасат (какво ли в този дълбок сняг?) два коня.
Чудно как съм бил навързал нещата в главата си – кратък февруарски ден, нередовни и бавни влакове, дълъг маршрут с неясен край. След 25 км с 1350 м изкачване по залез слънце сме едва на Конявския проход, а до връх Виден остават още 7 км на посока. Поне се намираме на главния път между София и Кюстендил, но сме изпуснали и последния преминаващ автобус. Надеждата ни е някой да се престраши да качи по тъмно двама мъже стопаджии. За да подобрим шансовете си, а и за да не ни отнесе някой камион, Крум осветява с челник вдигнатия ми палец.
Три седмици по-късно се намираме на абсолютно същото място. Не обичам половинчатите и недовършени неща. Стоят ми в списъка със задачи и ме дразнят.
Отново потегляме от гара Земен след влак от София, но вече сме „Тримата от запаса“ – Тунчо също е заявил желание да страда. Този път обаче сме с велосипеди и скоростта ни е съвсем различна – през селата Блатешница, Байкалско и Буново достигаме Конявския проход, докато слънцето е все още в зенита си. Нагоре е интересната част. Придвижването с колело по коловози в размекнат сняг е забавно, но не задължително здравословно занимание. Все пак чисто новото ми електриковозелено возило се справя с всички предизвикателства, които включват не само каране през сняг, но също така през лепкава кал и дори през една нива.
Най-високият връх на Конявска планина пък ме изненадва с гол, частично скалист релеф и 360-градусова панорама към Кюстендилската котловина и белеещите се в снегове била на поне дузина планини – Рила, Пирин, Витоша, Верила, Стара планина, Славянка, Осоговска планина, Руй...
На това му викам аз Виден връх!
