Благодарим за изпратения текст на дамата, подписала се с псевдонима Захарче :) Ето как и ти можеш да станеш автор при нас.
За краткия ми житейски опит съм имала възможност да се разочаровам от много неща. Най-вече от себе си. А това е изключително нездравословно, каквото и да си говорим.
В последно време обаче изпаднах в любимата ми ситуация „каквото и да направя е грешно”. Става дума за работа, която беше невероятен компромис с мен самата, защото от самото начало знаех, че не е за мен и ще ми донесе предимно разочарование, а вероятността за развитие също ще клони по-скоро към нула, дори по някакво чудо да се справям отлично. Но въпреки това реших да пробвам, докато чакам да дойде ред за дипломиране от университета, вместо цяло лято да спя до обяд и да пия бира.
Няма дори да споменавам, че вкъщи не бяха очаровани от решението ми, всеки родител вижда детето си като директор на голяма компания, а не като продавачка на кремчета за напукани пети, особено при положение, че е на една дипломна работа от заветните три букви „инж.” пред името. Но все пак не ме спряха.
И след като разбира се се издъних, убедих се, че искам нещо по-различно за себе си, предпочитам първата ми работа да е да редя кремчетата на поточната линия, вместо да ги предлагам, най-неочаквано вкъщи отново не бяха доволни. Всъщност това беше и моята първа реакция. Много странно сме устроени, виждаме, че нещо не е хубаво, че дори не го искаме и после страдаме, като ни го отнемат. Не умеем да се радваме на свободата, защото я приравняваме на несигурност. Обвиняваме се, че сме непостоянни, само защото се отказваме бързо от поредната безперспективна идея. Защо трябва да е така? В крайна сметка човек не може да е добър във всичко, не може да харесва всички и всичко, а дори да може, то няма как да им отдели време и внимание. Защо трябва да сме така безполезно сантиментални, да страдаме за неща, които не можем да променим, които изобщо не ни трябват? Толкова ли е трудно човек да се радва на малките неща, да захвърля смело това, което смята за ненужно, да не се страхува от провала, особено, когато е млад и не го чакат отговорности и задължения, като семейство, деца и т.н. Когато утре може да се събуди на другия край на света и, ако и там не му хареса да се запише „Космическа физика”, примерно, а това пък да го отведе на съвсем различно място.
Не знам, определено не съжалявам за последния месец, ако някой ден реша да напиша книга, може би ще използвам за вдъхновение някои от хората, които срещнах ( по-скоро като анти-вдъхновение), а може би и за това няма да ме бива, но най-трудната задача, която съм си поставила и, от която не мисля да се отказвам, е : по-малко човешки недостатъци, повече роботско съвършенство.
