Благодарим на Надя Джантова за поредния изпратен хумористичен текст! Ние се забавлявахме истински, докато го четохме, сигурни сме, че и вие! Виж как и ти можеш да станеш автор при нас.
Онзи малко ветровит ден тръгваме с милото да напазаруваме. Отбиваме се по път до негов приятел да преместят нещо си там. Докато те хамалстват, аз влизам да позяпам в близкото магазинче. Излязох си с пола – хубава, дълга и розова. Натъпках я в чантата. После ще кажа на милото. Или утре. Или някой ден.
Стигаме и до големия супермаркет, на който няма да споменавам името, че да не стане реклама. Милото напред, аз след него подтичвам с токчетата, че крачката му е колкото мои две и половина. Той вече към щандовете, а аз... Хм, аз пресрещната от един униформен с розовеещи бузки и нещо като палка в ръка.
- Трябва да Ви проверим, госпожо.
Мигам на парцали. Що? То верно, че милото ми нежно ме нарича НУРС, ама сега-а-а... Ухилвам се и аз.
- Интерпол ли ме издирва?
Момъкът пристъпи от краче на краче, загледа ме малко сконфузено, но с усмивка, па рече:
- Детекторът даде сигнал.
О, детекторът значи...
- Не го чух.
И дорде младежът се усети, аз издефилирах покрай детектора. Изпищя. На два пъти.
- Хммм… - редя аз на глас - значи той казва, че терорист съм, а?
Момъкът се постесни, примигна артистично, зачерви съвсем бузите и взе да извинява детектора.
- Ма те са .. много чувствителни.. едни такива машинки... Нещо имате, на което реагира...
Кое ли? Главата ми е дървена, не е тя. О, да - токчетата! Помахах с крак покрай детектора - тц! Тогава сигурно са обиците. Или гривните. Или пръстенът! Ха ми ако са банелите… или онова джуфче на бикините…
- Чантата Ви трябва да е нещо... - обади се пак охраната.
Погледнах го хипнотизирано. На глас ли размишлявах?
Охраната компетентно взима чантата, а детекторът пищи, та се не трае. Момъкът ме поглежда с изражение на откривател на континент.
- Да не би да имате нещо вътре...
Въпросът, драги, е какво нещо няма вътре.
- Да я отворите, да проверим?
Успява да изрече що-годе твърдо момъкът. Сега той охрана ли е или лукова глава.
- Ама аз ей сега влизам - почвам да се обяснявам аз - Не съм крадла. Да не би металните украси по чантата да правят проблем?
Той върти отрицателно глава и ме гледа доволно и отвисоко – явно съм му събитието на деня. Или месеца.
- Добре, ето - щедро му подавам аз чантата си - отворете я Вие, ако искате, нямам нищо против.
Но момъкът не рачи.
- Нещо, козметика някаква да не би да имате...
- Не.
Помня, че я махнах.
- Те имат там разни баркодове и правят проблем..
Чудесно. Ама нямам козметика в чантата си. И за да не се повтарям, отварям ципа и почвам да вадя: телефон; гребен с оплетен в него поразръфан ластик за коса /сконфузена усмивка от мен/, кабел на зарядно с увито около него червено шалче; пакетче сушени домати / ето къде били! /; бонбони лукчета, ролетка /това пък защо?/ и чадър. Вадя и полата, а заедно с нея се измъкват и две дамски превръзки. Срамна работа. Младежът се изчерви повече от мен. Понечих още да вадя, но охраната ме спря:
- Това нова покупка ли е?
Сочи полата. Поглеждам го на финтифлюшки.
- Да. Ама от друго място.
Взима той полата пред смаяния ми поглед, с изражение на „спечелих от тотото” я предложи на детектора, а той от своя страна се разпищя от радост. И дорде се усетя момъкът забегна нанейде с полата ми.
- Ама аз сега влизам, не съм я купувала от тук...
Викам след него, а той само ми се усмихва веселяшката и ми прави знак с ръка да стоя мирна. Засичам и мъжът ми. И той ми прави знаци - какво ставало. Провикнах се, че после ще обяснявам, да върви да пазарува, че обяд с техните ни чака. Тръгна. Аз чакам. Охраната идва с полата и с ножица. Реже пред мен етикета, на който има баркод. Поднася сега пак полата на детектора. Мълчи. Пфу! – отдъхна си момчето. Отърва се от мен. Получавам ескорт до първия щанд с пожелание за хубав ден.
Затърсих мъжа си. А междувременно мярнях някои нещица и с тях под мишничка бегом към касата, че бая време се заигравахме с детектора. От касата съглеждам милото, ехе откъм входа, маха ми отривисто, което трябва да значи само едно: „айдеее, айдее, къде се запиля, няма време". Ей сегинка.
- Карта? - пита касиерката.
Проверявам в портмонето - няма я. В джобовете – също. Значи е в чантата. Това да не е проклятие някакво? Ровя. Вадя визитки, късметчета разни, хартийки от дъвки, карта - няма. Пак ровя. Фиби, нокторезачка, връзка ключове. Карта - йок. Охраната ме заглежда особено. Полата изскача из чантата. Охраната прави крачки към касата. Това не е на добре. Усмихвам се мило и бързо напъхвам полата обратно.
- Не я намирам.
- А дневна извадихте ли си?
Дневна ли? Кога – докато ми рязаха баркода ли? Охраната прави нови крачки към касата.
- Не мога да ви таксувам продуктите. Идете да си направите карта за деня и тогава.
Аааа, мерси. Предложих да ида да върна всичко по място. Нямало нужда, тя щяла да го направи. Хубаво.
- Всичко ли е наред, госпожо? – пита ме охраната.
- Да.
И беж, чанто, да бягаме.
