Текст, изпратен ни от Ана Янкова в рубриката Вашият блог. Благодарим й! Вижте как и вие може да се присъедините към екипа ни.
Навръх Новата година съвестта ме молеше...
Спасявам се от теб, бягайки навън.Нощта обещава да подари своите тайни. Ухае на теменужени страсти по кремавите пориви за Обич. Синя луна задава въпроси към пространствените илюзии за надежда. Дъждът, примесен със сняг, облича улиците с капки безцветно небесно Щастие. И търси полъх от копитата на Рая.
Съвестта ме увещаваше...
Спасявам се от теб, отнемайки си бъдещето. Прозрачно кълбо от думи следва черна мъка от тамян. Покрити хоризонти поглъщат глътката вкус от кафето черно. И зариват бедра в кал от обещания.
Ехото от празника е на дансинга, послан от стъкла.
Музиката слива телата веднъж и още веднъж...Защо да се спасявам? И все пак питам съвестта си...
"Ще страдаш, ще плачеш, ще изгубиш! Ще убият младостта!"
"Но аз съм щастлива! Обичам го! И през януари ще се венчаем!"
"Женитба? Щастие!...Ха-ха, твоята невинност ме разсмива...Телефонът звъни, не го вдигай, спаси се!"
"Не ми досаждай! Не заповядвай!"
Инатът взе преимещество.
Досадно прозвуча моето: ""Алооо...""
"Маргарита, здравей! Обажда се една непозната. Името ми е Вечност. Ти прогони Съвестта, но послуша Мен, благодаря за което..., искаше любов, нали?!"
"Исках споделеност, обич-да!"
"Ще ги имаш, но имам условие - завещай ми Душата си!"
"Душата?... Но за какво ти е?...Струва ли нещо?"
"Ха-ха, ... поздравления, пробуди усмивката ми, а рядко ми се случва напоследък...Душата ти е ангелска и струва..., хм, както и да е,...забрави... Ала ще запазиш това, което имаш-Николай! Утре пак ще ти се обадя...Мисли! Щастието е до теб, помогни си, като се съгласиш..."
..."А не съм ли щастлива?...Съвест, къде си! ... Колко е тихо, като онези снежинки, стелещи се по земята..."
Тишината се смеси с ударите на сърцето, което нашепва за предстоящите възможности.
Николай се усмихна и целуна натежалите гърди, пламтящите устни, ръцете и дланите.
Сън.
Нищо не помня.
""Ей, съвест,къде си?!""
Тишина.
Спасявам се от теб, бягайки.
Вечността прие с хаплива алчност Душата на младата жена.
И тогава..., нищо вече не беше същото.
Спрях да чувствам Любовта, намразих дъжда, примесен със сняг, луната, денят и нощта се блъскаха като невидими планети. Забравих коя съм, къде съм, кого обичам, дишах, а усещах смях... Иронията и пародията, истината и лъжата, вярата и негативността се обезличиха в кълбо от Смях...,смях...., смях...ххххх...
Някъде надалече разплаканата Луна събираше звездите, за да разкаже...., приказка. Без име. Без герои. Без време. Безименна приказка.
Всеки ден бе тъмен, но светлината съживява ли, ако си продал Душата си?!...
Съвестта потърси друго момиче. Раят е Ад, а прозрението е тяхното отражение.
Топящото кълбо от надежда се сгуши в теменужените сънища.
Тишината остана. И смехът.
Николай също.
Но тялото не чувстваше нищо.
И нищото се изравни със Самотата.
Онази Вечната...
Нова година, здравей!"
