Благодарим на Антония Банкова, която ни изпрати текст, посветен на емоциите от пътуването до Рим през късен февруари. Виж как и ти можеш да станеш част от нашия екип!
Малко след като навърших 30 години осъзнах, че имам всичко, което съм искала. Единствено малко страст и силни положителни емоции ми липсваха. Ежедневието макар и хубаво и спокойно все пак е ежедневие. Имах нужда от няколко различни дни в годината. Така с подкрепата на моят съпруг се спрях на това.
Пътешествия
Знам, че това не е откритието на века, но за мен беше. Няколко дни в годината, в които аз да направя нещо само за мен. Сега ще ви разкажа как премина последното ми пътешествие. Няма да е за забележителностите и тяхната история, нито за организацията и разходите по това пътуване. Ще е разказ за емоциите и мислите ми.
Заедно със сестра ми крояхме планове за различни държави, ярки и топли градове скачахме от Испания до Прага и т.н. Всяка разходка в сайтовете за организирани екскурзии ми носи удоволствие. Аз си представям всичко живописно и с много реални картини. Мечтая за тези места. Кара ме да се чувствам добре и да се усмихвам сама пред компютъра. А когато си легна затварям очите си и се разхождам по различни улици, пия кафе в малки кокетни заведения. И така сред всички организирани посещения дойде предложение за самостоятелно пътуване. Малко страшно ми се стори, не ми се бе случвало досега, нооо поне заковахме дата и място.
РИМ през късен февруари! Не звучи ли разкошно? Дни наред не можех да вляза в интернет да разглеждам снимки и мнения. Изпитвах страх нещо да не се обърка и да не мога да отпътувам. Накрая датата наближи и можех спокойно да чета за РИМ.
Денят дойде и ние – аз, сестра ми и моята приятелка заминахме. Всеки миг от тогава нататък беше интересен и различен. Сякаш попадаш в друга реалност. Рядко си гледаш часовника, не гледаш телевизия и само се наслаждаваш на това място. Имам нужда да чувам семейството си, но преди и след тези разговори пак се потапям в ”другия свят”. Забрявам за всички домашни задължения и покупки, както и за плащането на сметки в точни дати, забравям за всичко…. Страхотно е!!!
Посещението на забележителности:
Ватикан – красиво е, но и доста голямо пространство за разглеждане. Влизаш от зала в зала (това звучи като от онази реклама –от чакра в чакра) и гледаш изящни картини, гоблени с размер на цяла стена, запазени мебели и статуи и т.н и т.н. В един момент мозъкът ти спира да възприема и имаш нужда да починеш. Странно е как след месец за мен Ватикан е по-скоро часът, прекаран в една красива зелена градина, облегната на една пейка под слънцето. Пълен покой и наслада. Затварям очи и се разсмивам, защото си спомням всички шеги, които си казахме и как се хилехме след това.
Друго много запомнящо преживяване е изкачването на върха на базиликата Св. Петър във Ватикана. Ние се движехме с пътеводител, в който пишеше, че изкачването на всичките стълби до върха не е за всеки и че трябва да сме в идеално здраве. И аз реших че съм точно в такова здраве и затова реших да ги превзема. Слава Богу, беше вече късен следобед и ни качиха с асансьор до купола и от там по стълбите. Същитите тези стълби предизвикваха ужас у мен дълго време след това. Те са тесни, извити и наклонени, често не се вижда и краят им. Почти няма и прозорци, а стълбите не свършват и не свършват. Вървях си аз нагоре и единствено гледах подметките на ботушите на приятелката ми. Не смеех да отместя очи, защото ме обземаше все по-силна паника.
СТИГНАХ!!!!!!! Сърцебиенето ми се успокои и видях една невероятна гледка. Заслужава си! Целия РИМ е в краката ти, главните улици, високите дървета, реката, сградите... Прекрасна гледка, но е трудно да й се насладиш, защото всеки сантиметър от ограничителния перваз е зает с мнооооого хора, решили да видят повече от теб.
Е, с едно изречение беше силно впечатляващо изживяване :)
Като затворя очи другото, което си спомням не са Пиаца Навона, нито близките до нея забележителности, а едно малко кафене. Още си спомням аромата на шоколадовия и ванилов мъфин, които ядохме, както и чая на сестра ми с ябълка и канела. Помня сервитьорката - красиво и деликатно момиче с тюрбан на главата. Същото е и с Пантеона. Пантеон като Пантеон, само че пред него изпълняваха страхотна музика на живо. Стоях седнала на една от картите ни на града и просто си слушах хубава музика.
Помня и вечерите в ресторантите (силно казано ресторанти), задължително с паста и червено вино. Приятно е, стоиш си там в Италия и слушаш техния мелодичен език, отпиваш от чашата си с вино и се забавляваш с приятелите си. И тук трябва да уточня, че е много важно с кого пътешестваш, за да се забавляваш и да се отпуснеш.
Запомнила съм и дано да е задълго гледката на нощен Рим. Казвам запомнила съм, защото се оказа, че никой не носеше фотоапарата си, а аз бях забравила дори и телефона си, с който можеше да снимам. Посмяхме се естествено, за това колко сме съобразителни.
Колизеумът - величествен е! Заслужава си поне според мен. Въпросът обаче, който доста хора си задавахме беше как да излезем от него. Всички указателни табели с „ИЗХОД” бяха разхвърляни навсякъде, дори противоположно една на друга просто, за да се направи скрита камера сякаш. В един момент се движехме с още няколко групи от хора и неистово искахме да излезем, но не можехме. Тогава се чудех как, по дяволите, това място се е изпразвало за около 10 мин., а ние не можехме да излезем повече от 20?
Това че и други обикаляха с нас със същите тези трескави погледи ме успокояваше, че ненамирането на изхода не е плод на нашата прословута женска ориентация.
Идва и денят за тръгване, а той идва много скоро. Иска ти се още и още… Няма как, опаковаш багажа, поглеждаш малките подаръчета, който си купил и се надяваш по-дълго да запазят усещането за това пътешествие. Още в самолета към България аз започвам да се чудя, сега като се прибера какво ще сготвя, дали е много разхвърляно, не забравих ли да платя застраховката, докога се плащаше интернета… Леко е тъжно, но се връщаш много зареден с положителни емоции и красиви гледки. Радваш се на раздаването на подаръците на прегръдките и шумната суматоха, която настава и после… После започваш тайно да си мечтаеш за следващия път. Къде ще е, кога ще е ….?. Запазва се това желание и се затвърждава решимостта да има следващ път.
