Когато прочетох „Страх от летене” някога (веднага след издаването й на български), намерих неочаквано в лицето на Ерика Джонг някаква далечна духовна кръстница – едновременно гуру, муза и приятел. От нея се учех и да живея, и да пиша - докато я откривах книга след книга и белех живота й като люспи на лук, подлютявайки се и плачейки. Омагьосваше ме ранимостта й като жена и предизвикателността й като творец, безмилостната й откровеност и неустоима арогантност в незачитането на авторитети и табута, автоиронията и ненаситните й апетити, достигащото й до перверзия самонаблюдение и самодълбаене.

„Страх от летене” не ми е любимата й книга. Повече харесвам зрялата Джонг в „Да спасиш собствения си живот”, „Парашути и целувки” и особено в „Страх от петдесеттте”. Но завинаги ще кънти в главата ми една фраза от първия й роман “Страх от летене”, който още щом попадна в ръцете ми, буквално ми отвори очите: “Вие не сте секретарка, а поетеса. Какво ви кара да мислите, че животът ви няма да бъде сложен – обръща се към героинята на Джонг Айседора един от безбройните й психоаналитици, - Какво ви кара да мислите, че ще избегнете всеки конфликт? Какво ви кара да мислите, че ще избегнете страданието? Или страстта? Има какво да се каже и за страстта. Не можете ли да си го разрешите и да си го самопростите?”

Оттогава всеки път, когато се изправям на ръба на отчаянието, надвесена над хаоса на собствения си живот, се питам: ами да, кое ме е карало да мисля, че ще избягвам винаги чувството за загуба, нима някой някога ми е обещавал, че животът ми ще бъде плосък и прост като магистрала. Тогава се взимам в ръце и си обещавам, че ще продължа да се будя сутрин със същия ентусиазъм, с който възнамерявам да го правя до края си. Да си разрешиш да водиш сложен живот е изненадващо трудно. Това означава да не позволиш на вината да трови и задушава дните ти. Това значи да си простиш за всичко, което си и, най-вече, което не си.

Преди време Милена Фучеджиева сбъдна дългогодишната ми мечта, като взе от Ерика Джонг първото интервю пред българска медия - за нашия общ проект „Жената утре” (ЖУ). За този разговор съм й лично благодарна – той бе не просто разговор между две жени, но също между две феминистки, две писателки и, в крайна сметка, две кучки.
Бях благодарна по-късно и на създателите на Туитър – чрез тази социална мрежа следя и в момента “на живо” Ерика Джонг, знам какво я вълнува и какво я възмущава. Виждам, че и на 71 е все така луда, забавна и свирепа феминистка, ангажирана яростно с американската политика и със защитата на женските права.

Тъй че съвсем не мисля, че общуването е “окуцяло” и сме забравили да си говорим, като изнесохме разговора във Вечните ловни полета на виртуалната реалност. А това ми напомни: не сте ли забелязали, че мобилният телефон се е сдобил с нова функция? Играе ролята на бодигард по-добре от Кевин Костнър и Клинт Истууд, взети заедно. Обърнете внимание как в заведенията самотните момичета, докато чакат за среща или пият сами кафе, разполагат мобифона си на масата пред тях като символична преграда за евентуалните натрапници. Как шептят и се кискат дълго в слушалката – телефонът е техният компаньон, бариера, мост, дъждобран. Има си и съперници – разните айпади и таблети, смартфони и лаптопи. Аз също го правя, когато обядвам или вечерям сама навън – особено в чужбина. И никога не се чувствам самотна с моите поне неколцина събеседници от поне няколко различни точки на света. Такива едни виртуални, малки разговори...