На празничния 6 септември, когато България отбелязва Съединението – един от редките моменти, в които народът „сам извършва съединението… напук на великите сили“ (цитат от документа) – разговорът със Стефан Цанев и Доротея Тончева в Бълчик придобива особена тежест.
Интервю на Елица Кънчева за "Тази събота и неделя".
Двамата творци, отпразнували своите 80 и 90 години, живеят вече половин век рамо до рамо – в изкуството, в живота и в онези малки, но решаващи битки за човешко достойнство.
Домът им в Бълчик е място, където морето среща словото, а театърът – тишината.
„Той ги е създал за мене… за да не се чувствам изхвърлена“, казва Доротея Тончева за жестовете на своя партньор. Тя признава, че в моменти на криза е „възкръсвала чрез него“, когато той пише пиеса, а тя започва да репетира – изкуството като общо дихание, като общо сърце.
Стефан Цанев, прекарал целия си живот сред актьори, говори за тях като за своя опора.
„Аз при всичките катастрофи… намирах спасение сред тези хора.“
За него изкуството е не просто професия, а убежище, в което човек може да остане цял, дори когато светът отвън се разпада.
Разговорът неизбежно стига до историята – тема, на която писателят е посветил четири тома. Той определя Съединението като един от редките моменти, в които българите сами решават съдбата си. Но и като урок, който не сме доучили.
И все пак двамата вярват в силата на словото, в изкуството, в свободата – думата, която Цанев определя като водеща в живота му: „Свобода, свобода. Нищо друго по-ценно от това няма.“
Тяхната история е не просто лична. Тя е огледало на онова, което Съединението символизира – че истинските съюзи се градят с доверие, с постоянство, с общ път. И че понякога най-големите уроци за България идват не от политиката, а от хората, които умеят да превърнат живота в изкуство и изкуството – в живот.
Гледайте повече във видеото.
