След хитовата екранизация на "Жената-чудо" с Гал Гадот принцесата на амазонките завладя сърцата на милиони зрители. Но преди приключението ѝ в света на хората да започне, тя трябва да се преодолее своето първо препятствие.
Със създаването на поредицата "DC Icons" емблематичната за комикс индустрията компания обединява силите на редица от най-популярните и обичани YA автори, сред които Сара Дж. Маас, Лий Бардуго, Мари Лу и Мат де ла Пеня, за да разкажат историите на четири от легендарните супергерои – Жената-чудо, Супермен, Батман и Жената-котка.
В "Жената-чудо" един от най-продаваните автори според "Ню Йорк Таймс" и "USA Today" Лий Бардуго ("Сянка и кост") вдъхва живот на неразказана легенда, която обединява хора и полубожества.
Дъщеря на безсмъртни. Принцеса Даяна се стреми да докаже себе си на легендарните си сестри воини. Но когато най-накрая възниква възможността, тя отхвърля шансовете си за слава и нарушава закона на амазонките, за да спаси смъртен. Даяна скоро ще научи, че не е спасила обикновено момиче и че с това смело действие може би е обрекла света на гибел.
Защото Аля се оказва… Вестител на войната, потомък на легендарната Елена от Троя, обречена да носи война, реки от кръв и нещастие на всяка своя стъпка. Двете момичета са изправени пред армия от врагове – смъртни и божества. Даяна и Аля трябва да намерят начин да обединят силите си. Защото спасението на света зависи само от крепкия им съюз.
"Жената-чудо" е драматична история, в която гръцка митология, романтика, невероятни приключения и колоритни персонажи изграждат безкомпромисен свят, в който властват война и предателства. Едно приятелство трябва да докаже силата си. Две каузи ще бъдат обединени. А враговете трябва да бъдат победени.
Прочетете откъс от „Жената-чудо. Вестител на войната” от Лий Бардуго, издадена от "Сиела".
Човек не се състезава, за да загуби.
Даяна подскачаше на стартовата линия, прасците й бяха опънати като струни, а думите на майка й отекваха в ушите й. За състезанията по борба и хвърляне на копие, които щяха да отбележат старта на Немезианските игри, вече се беше събрала шумна тълпа, но истинското събитие беше бягането и сега трибуните жужаха с новината, че дъщерята на кралицата ще участва в състезанието.
По-рано, когато Хиполита видя Даяна измежду насъбралите се по пясъчната арена бегачи, не показа никаква изненада. Както изискваше традицията, тя слезе от своята лична платформа да пожелае успех на атлетите, с един да се пошегува, а друг да окуражи с добра дума. Беше просто кимнала на Даяна, без специално отношение, но й беше прошепнала тихо, така че само дъщеря й да я чуе: "Човек не се състезава, за да загуби".
Покрай пътеката, която водеше извън арената, събралите се амазонки вече тропаха с крака и скандираха игрите да започват.
Отдясно на Даяна Рани й се усмихна ослепително.
– Успех днес.
Винаги беше мила, винаги благосклонна и разбира се, винаги печелеше.
Отляво на Даяна Тира изсумтя и поклати глава:
– Ще є потрябва.
Даяна не є обърна внимание. От седмици очакваше това състезание – бягането през целия остров, чиято цел беше да се вземе един от червените зъби, окачени под огромния купол в Бана-Мигхдал. Ако беше чист спринт, нямаше никакъв шанс. Все още не беше достигнала пълната зрялост на амазонската си сила. "С времето ще я стигнеш", беше обещала майка й. Но майка є беше обещавала много неща.
Това състезание беше различно. Изискваше се стратегия и Даяна беше подготвена. Беше тренирала тайно, като спринтираше с Мейв и набелязваше път, който минаваше през по-труден терен, но определено беше по-краткият за западния нос на острова. Тя дори беше... добре, де, не точно шпионирала... Но беше събрала сведения за другите амазонки, които щяха да участват в състезанието. Даяна продължаваше да е най-дребната и разбира се, най-младата, но през последната година порасна много и сега беше висока почти колкото Тира.
"Не ми трябва късмет – каза си. – Имам план." Погледна към редицата от амазонки, наредени на стартовата линия като войници, готови за война, и се поправи: "Но малко късмет няма да навреди". Желаеше венеца. Беше по-ценен от която и да е кралска диадема или тиара – чест, коятo не можеше да се даде, а трябваше да се заслужи.
Намери луничавото лице и червената коса на Мейв в тълпата и се усмихна, опитвайки се да излъчи увереност. Мейв също є се усмихна и направи жест, като че потупваше въздуха с две ръце. Тя оформи с уста: леко, леко.
Даяна извъртя очи, но кимна и се опита да диша равномерно. Имаше лошия навик да стартира твърде бързо и да изхабява силата си много рано.
Сега обаче успокои ума си и се накара да се съсредоточи върху маршрута, докато Текмеза вървеше покрай старта и оглеждаше бегачите. Бижута блестяха в короната й от гъсти къдрици, а на кафявите й ръце лъщяха сребърни гривни. Тя беше най-довереният съветник на Хиполита, втори по ранг след кралицата, и ходеше в индиговата си лека рокля като в ризница.
– По-спокойно, Пикси – промърмори Тек, когато Даяна минаваше покрай нея. – Не искам да те виждам рухнала.
Даяна чу как Тира изсумтя отново, но отказа да реагира на прякора. „Няма да се усмихвате толкова самодоволно, когато се кача на подиума като победител“, обеща си тя.
Тек вдигна ръцете си в знак за тишина и се поклони на Хиполита, която седеше между двама други членове на Съвета на амазонките в кралската ложа – висока платформа, засенчена с копринен плащ, боядисан в кралските цветове – яркочервено и синьо.
Даяна знаеше, че майка й искаше тя да е там сега, седнала до нея, да чака началото на състезанието, а не да участва в него. Нищо от това нямаше да има значение вече, веднъж щом победеше.
Хиполита незабележимо наведе брадичката си, изглеждаше елегантна в бялата си туника, в панталоните си за езда и със семплата диадема на главата си. Създаваше впечатление за спокойствие и отпуснатост, като че всеки момент можеше да скочи и да се присъедини към състезанието долу, но все пак всеки сантиметър от нея си оставаше кралски.
Тек се обърна към атлетките, събрани на пясъчната арена:
– За чия чест се състезавате?
– Слава на амазонките! – отговориха всички заедно.
– Слава на кралицата!
Даяна усети как сърцето є започва да тупти по-силно. Никога не беше изричала тези думи, не и като състезател.
– Кого възхваляваме всеки ден? – тръбеше Тек.
– Хера! – отговориха в хор.
– Атина, Деметра, Хестия, Афродита, Артемида!
Богините, които бяха създали Темискира и дали острова на Хиполита за убежище. Тек спря, а надолу по редицата Даяна чу да се изговарят други имена: Ойя, Дурга, Фрея, Мари, Яел. Имена, които преди са се извиквали с последния дъх преди смъртта, последните молитви на падналите в бой воини, думи, които ги бяха докарали на този остров и им бяха дали нов живот като амазонки. До Даяна Рани притискаше червения амулет, който винаги носеше близко до устните си, и тихо изричаше имената на борещите се с демоните Матри седем майки.
Тек издигна кървавочервеното знаме, което беше същото като тези, които бегачите щяха да намерят в Бана-Мигхдал.
– Нека островът ви води към честната победа! – извика.
Тя пусна червената коприна. Тълпата изкрещя. Бегачките хукнаха към източната арка. Състезанието беше започнало.
Даяна и Мейв бяха готови за стълпотворение на изхода, но Даяна все пак я хвана яд, като видя състезателките как запушват каменния отвор на тунела с бъркотията си от бели туники и стегнати крайници, чу как камъните отекваха от стъпките им, докато всяка се опитваше да се измъкне от арената колкото се можеше по-бързо. Изведнъж се озоваха на пътя, всяка състезателка бягаше на острова със собствено темпо.
Човек не се състезава, за да загуби.
Даяна бягаше в ритъма на тези думи, докато босите й крака шляпаха по твърдата пръст на пътя, който щеше да я отведе през гъстите Кибелийските гори до северното крайбрежие на острова.
Обикновено човек се провираше бавно през падналите дървета и нагъсто увилите се растения, прокарваше си път с меч, за който не съжаляваше, че ще се изтъпи. Но Даяна беше запланувала добре маршрута си. След час се измъкна от гората и излезе на пустия крайбрежен път. Вятърът развя косите й, а солени пръски заудряха лицето й. Тя пое дълбоко въздух и провери къде е слънцето. Щеше да спечели. Не просто някакво място. Щеше да победи.
