Мирис на брашно и мая. Думите танцуват с аромата на току-що-изпечения хляб на Надежда Савова. А вече се меси и... поезия. Поезията на Мария Донева.

Докато Мария чете своите стихове, няма как да не забележа израженията, които сменяше. Съчувствено събираше вежди, докато ни разказваше за дебелата синя мравка, която няма да се събере в балната си рокля, усмихваше се на карамеленото конче и притваряше очи, сякаш огряна от лъчите на лятото с аромат на потрокал.

Да пишa за това що за поетеса е Мария Донева е трудно. Особено след като съм слушала и чела стиховете й. Просто защото тя вече е взела най-хубавите думи - най-топлите и лъчезарните, и от тях е направила строфи, вкусни и цветни.

Мария умее да подслажда живота.

Ванилия. Канела.
Кора от портокал.
Мирише на неделя.
До късно си стоял

и се събуждаш бавно.
Кафето е разкошно.
Денят потегля плавно.
Какво ти трябва още?

Умее да развеселява.

Синята мравка се готви за бала.
Четири часа откак не е яла.
Има си рокля, естествено – синя,
но от тревоги похапва за трима
и тази рокля – лазурно-небесна -
само за три дни й станала тесна.

То е трагедия, даже е драма -
свършва училище, вече е дама,
има три чифта лазурни обувки,
виж й антенките – целите в джувки,
а пък коланът я стяга през кръста,
златният пръстен не влиза на пръста.
И като връх в нейните патила -
май че й никнат прозрачни крила.
Точно сега ли? Защо все на мене?
Майка ми мисли как да ме жени!
Аз имам планове, гледам напред -
мен ми се ходи в университет.
Мравката щъка и нокти гризе,
шават антенките й фантазе.
Гризва си поничка, хрусва си сладки
и пак антенките стават й гладки.
Тя си разхлабва с въздишка корсета
и се запътва пеша към банкета.

Умее да усмихва.

Как чудесно се успах!
Сладко и нарочно!
До кафето се добрах
в 11 точно.

Пих го дълго, пих го с кеф,
още по пижама.
Дишам крепко и добре.
В офиса ме няма.

Няма ме във автобуса,
няма ме в таксито.
Даже може да закуся.
Кой за мене пита?

Малко съм като насън.
Боса на паркета
гледам – ръси дъжд навън,
чорлави врабчета,

понеделник, трескав ден,
запотен и жалък.
Да, но не и тук при мен.
Чувствам се успяла.

Няма да се извиня!
И не се обаждам.
Само мой си е денят.
Само аз съм важна.

Умее да размечтава.

Лехите вече прецъфтяха,
а още не е точно пролет.
Най-смелите едва посмяха
до лактите да се разголят.

Салатите са още тънки,
а ягодите са безвкусни.
В яйцата пилетата мрънкат,
а как навънка да ги пуснеш?

Липите зъзнат и танцуват
в комбинезони резедави.
Коя съм аз, че да тъгувам,
когато пролетта се бави?

Мария чете стиховете си и "заплашва", че ще спре в момента, в който слушателите се размърдат. Само че никой от нас няма намерение дори позата си да смени. Поезията й е нова и свежа, дишаща и клокочеща, буйна като водопад и кротка като мляко в чаша. Кара те да чувстваш.
Мария е избрала е да ни прочете определени творби, принтирани върху постоянно разбъркващи се листове. Другите са подредени... в книги - "Има страшно", "Прикоткване на смисъла", "Меко слънце".

Умее да те натъжава сладко.

Баба ми вари сладко от спомени.
Огнището е между две тухли на двора.
Лошите спомени хвърля в огъня.
Кадят! Лютят!
Сладките спомени -
в голямата бяла тава,
калайдисана,
бяла като монета от царско време,
лъскава като луната.
Баба ми вари сладко от спомени.
По бялата й коса полепват сажди,
полата й мирише на пушек.
Аз съм й любимата внучка.
Аз й нося името,
тя ми носи чинийка с розова пяна.
Бръмча край баба си като
кафява пчела.
Сладкото се избистря.
Капва една сълза
върху розовия ми нокът,
мигът е гъст течен кристал.
Баба ми си отиде,
аз мириша на циганка,
сладко.

Умее дори да те накара да искаш да си мъничко болен

О, колко съм болен, о, колко съм жален!
О, как ми е нужно да бъда погален,
да бъда похвален, да бъда поглезен
с кафе и с целувка по топлия глезен!
Защото когато човек боледува,
е важно, че друг там човек съществува,
и своето болно любимо прегръща.
И със портокали и мляко се връща,
със дрехи студени и с дъх на снежинки,
и готви, и прави дори палачинки,
и е търпелив. И обича със тебе,
дори ако ти си ревлив като бебе,
а той те понася, защото те носи
в сърцето си. И ти задава въпроси,
а после те слуша, със теб разговаря.
Когато заспиш, той вратата затваря,
но толкова тихичко, толкова леко,
че теб ти се иска да викнеш – човеко,
върни се, че искам да си те прегърна!
И утре за всичко това ще ти върна!
И аз ще те глезя, и ще те завивам…
Но утре. Защото в момента заспивам,
и вече съм другаде, вече кротувам,
и ти обещавам, че ще те сънувам.
И тихо заспиваш, щастлив и доволен,
пък даже и да си за мъничко болен.

А след това искаш по много от същото.