Вдъхновена и потопена в темата, на коята сме се посветили през ноември - Пазителките (на традициите), си спомних, че преди може би десетина години изпратих мой текст за участие в конкурс за разказ. Това, което излезе изпод пръстите ми тогава, не беше точно разказ, но пък от редакцията на списанието го публикуваха и бях много щастлива. Искам да го споделя с вас отново и да ви поканя да ни изпращате ваши текстове по темата на имейл адрес [email protected].
Чанове. Много чанове.
И един мъж обладал духа им. Разтърсващ ги.
Тя чу.
Бързо. Още по-бързо.
Не вижда. Не усеща. Изподрани нозе. Пресъхнали устни и...
Чанове
Върба. Преплетени клони, ръце. Спря.
Нататък бе огънят. Мъжът, покрит с чанове. Големи и тежки. Непрегърбващи.
Наколо - нощ. Тиха.
Омагьосана луна. Сребърен пендар безценен.
Мъжът пристъпяше около огъня. Бавно. Тежко. Ту се привеждаше над пламъците, обгръщаше ги с ръце, ту се вдигаше към небето, разтърсвайки цялото си тяло. Чановете зазвъняваха. Апокалиптично. Раздираха Вселената.
Тя го почувства близък. До сърцето си.
Пожела го.
Тръгна. Безшумно. Като повей. Като сянка на дух.
Огънят бе заглъхнал. Паднали звезди. Агонизиращи.
Очите й пламнаха в странно познато безумие. Лешниковите й устни разкриха прелъстителната си усмивка. Босите нозе стъпиха в жарта. Започна танцът. Нейният танц на страстта.
Мъжът я почувства близка. До мислите си. Ту се привеждаше над нея, обгръщаше я, ту се вдигаше към небето, разтърсвайки чановете. Като в храм.
Огън. Мъж. И жена.
Останалото... то не съществуваше.
