Човек и добре да живее, трябва някой път да полети с балон. За предпочитане е това да стане над земята на феите, за да надникне отблизо в комините им. Така се запознаваме с Исмаил от Кричим. В Турция (не че е новост за мен) фактът, че си българин отваря много врати. Все ще се намери някой изселник, оставил близки, дом или просто скъпи спомени в България. Нашият гид Тефик (и той преселник - от Русенско) отлично знае това и все успява да намери някой по трасето из Мала Азия, който да направи престоя ни по-приятен и паметен.
Ето как - по линия на носталгията – се озоваваме във VIP въздушен балон в небето над Кападокия. Малкият му кош е само за четирима, вместо за някакви си 20 “обикновени туристи”. Времето е прекрасно, вятърът – благосклонен. И се понасяме като гълъби над долината с нейните причудливи дипли и образувания, а край нас се носят още поне стотина шарени балона. Усещането да се рееш така във въздуха е вълшебно, меко, плавно – няма нищо общо с екстремността. Капитан Исмаил Керимоглу, който 10-годишен напуснал България, е бил пилот и на безмоторен самолет, и на делтапланер, преди да стане собственик на една от най-успешните фирми в бизнеса с балони в Кападокия. Хубав, стегнат мъж, със сини очи, широка усмивка и 40 години летателен опит зад гърба си. Фактът, че лично пилотира балона ни, е комплимент за нас. Кани ни вкъщи, за да ни гости с бюрек с месо. Спомня си през смях как веднъж возил тв екип от Япония и кацнал с тях направо в двора си, като преди това извикал отгоре на майка си да слага закуската, че гости идат.
Балонът лети с пропан – когато иска да го издигне високо нагоре, Исмаил дърпа едно въже и горелката подава топла газ. Така може да стигнем и нивото, на което летят самолетите, ама от летището в Невшехир не разрешават (Исмаил ги пита по радиостанцията). Понякога пък се спускаме толкова ниско, че си откъсвам орех от едно дърво и си приказваме с хората, които плевят градините си и копаят кайсиевите овошки.
Полетът с балон е идеална терапия за маниаци на тема контрол – никога не знаеш накъде ще поемеш и къде ще стигнеш, оставен си изцяло в ръцете на вятъра и, колкото и да си опитен, не можеш да избереш посоката. Тази пълна зависимост от въздушните течения е най-големият чар на балона. Летенето с него е спокойно и безопасно – единствената трудност е при приземяването, което си изисква майсторлък. Малкият лек балон може да кацне буквално навсякъде, но поне трима яки момчета е добре да го чакат на земята, за да го удържат да не литне пак. За големия балон пък е нужно по-специално място за кацане – сравнително равно, без кабели наоколо, без дървета и лозя в близост.
На обяд опитваме местния специалитет “тести кебап” – овнешко месо, печено на жар в глинен съд, който чупим собственоръчно със секирка. Пием тукашно вино – много специално заради рядката вулканична почва “туф” и затова доста скъпо. Отколешна традиция в Кападокия е да се гледат гълъби – някога в небето й са летели десетки хиляди. Днес са по-малко, но селяните продължават да използват изпражненията от гълъбарниците като тор за лозята си. Смята се, че заради това виното им е така силно и хубаво.
Човек и добре да живее, се поддава – като мен - на чаровете на някой мустакат майстор. Моят майстор се казваше Галип и си тръгнах от ателието му, без да искам, с един дълъг кичур коса по-малко. Оставих го там, на стената наред с безброй други, но това е дълга история.
Още първата сутрин в Кападокия отварям айпада си, за да проверя къде съм попаднала и що за градче е според интернет Аванос (Ванеса). Знам вече, че е нещо като столица на местната керамика – заради червената глина, добивана от река Къзълърмак (най-дългата в Анадола) и заради грънчарската традиция, предавана тук от хилядолетия. Така попадам на видеото на Марта Стюарт (ако не знаете, домакиня N 1 на Америка), която е заснела част от прочутото си тв шоу в ателието “Chez Galip” (При Галип). Марта Стюарт прави лично, с променлив успех, собствена керамична купа на грънчарското му колело, а аз леко й завиждам. Та когато Тефик ни пита по-късно коя от многобройните работилници в крайречния град да посетим, веднага се сещам за Галип. Речено, сторено – скоро сме там и зяпаме на живо как майсторът вае дълга ваза с дупка по средата (древна форма, останала от времето на хетите).
Майстор Галип е грънчар пето поколение. В този занаят е от 49 години – тук той се предава само по мъжка линия, от баща на син, но Галип е единственият, който обучава и жени. Освен туркини, при него чиракуват и чужденки - от Белгия, Франция, Холандия, Япония... Вероятно така се е запознал с жена си Лилиан – холандка, грънчарка и художничка, един от стълбовете на ателието “Chez Galip”.
Майстор Галип прилича на някакъв омазан с глина Айнщайн – с развята бяла кичара, гъсти мустаци и ексцентрични, шарени дрехи. Личи му отдалеч, че е бохем, артист и чешит. Цялото му ателие е неописуемо живописно, облепено с дипломи, рисунки и карикатури, вестникарски изрезки и снимки (с него в главната роля), с писма и... кичури коса.
Някога майсторът имал любима, с която трябвало да се разделят - наложило се тя да се върне сама в родната си Франция. На тръгване, разказва ми сам той, му оставила за спомен кичур от косата си. Галип го закачил в ателието и постепенно и други жени, разчувствани от тъжната му любовна история, взели да му оставят свои късчета от косите си. В някакъв момент той почнал целенасочено да ги събира и се озовал в Книгата с рекордите на Гинес като човека, събрал най-многобройна колекция женски коси. Към кичура задължително се прикрепя листче или визитка с телефон и адрес на собственичката му. Колекцията си Галип съхранява освен в ателието, и в огромна подземна стая. Той е автор впрочем на още един Гинесов рекорд, този път по специалността – произвел е най-голямата като диаметър в света керамична купа.
Традицията повелява първият клиент в “Chez Galip” на 1 януари всяка Нова година да избира 10 кичура от колекцията му. Галип кани посочените късметлийки за 2 седмици в Кападокия на негови разноски (при желание гостуването включва и грънчарски стаж). Това е напълно по джоба на предприемчивия майстор - наред с ателието-шоурум той притежава къща за гости, два магазина и фирма, която организира турове из Кападокия и уъркшопи по грънчарство.
От дума на дума с колоритния майстор, неочаквано и за самата мен, аз също му предлагам кичур от косата си. Галип се ухилва до уши, грабва ножиците и реже бая дебеличък кичур зад врата ми, а аз вече малко съжалявам. На изпроводяк ми подарява красива ръчно рисувана купа - кара ме първо да проверя колко е здрава, като я ударя силно в пода и стъпя върху нея с два крака.
Отивам си с грънец в душата и дупка в косата. И кичурът ми още не е “зараснал” – точно като сладкия спомен за Кападокия.
------
Благодарности на Културно-информационния офис към посолството на Република Турция в София и на турското Министерство на културата и туризма.
