Не обичам аз да съм тази, която зарязва гаджето си. Хубаво е, ако нещата не вървят, и двамата да го усещат. А щом са наясно, че нищо няма да излезе, без мелодрами и отчайващи статуси във Facebook, просто да се разделят. Само че както филията почти винаги пада с конфитюра към килима така и с разделите не винаги се получава, както искаме. Някои хора, просто се вкопчват в човека до себе си и не искат да го пуснат, независимо от тоновете разумни и неразумни доводи.

Случи ми се миналата година. Да го наречем Тони.

Бяхме заедно половин година. Но още от самото начало усещах, че той не е МОЯТ Тони. Никога не съм мислела, че е мъжът на живота ми. Не съм мечтала как ще се оженим, нито съм измисляла имена за децата ни. Всъщност аз дори за име на домашен любимец не помислих…

Просто се запознахме в подходящия момент - аз бях сама, той пък беше сладък. Отношението му към мен и вниманието, с което ме заливаше, ми се нравеха особено много. Той беше влюбен, аз… може би започвах.
До един не/прекрасен ден. Мисълта да се разделим просто се появи. И без да чакам да узрява като диня през август му я споделих. В прав текст. Не го прие добре. Драматизмът ми дойде в повече, настояваше да разбере къде е сгрешил, заради кого го зарязвам. Куп въпроси, на които не само не исках да отговарям, а не исках дори да чувам.

Както и да е - преживя го. Предложих му да си останем приятели. Винаги съм мислела, че тази фраза е „специалитетът” на човека , който инициира раздялата и се чувства гузен от това.
Срещнах го миналия вторник, година по-късно… Не повярвах на очите си!

Грозното патенце не се беше превърнало просто в лебед, а в тунингована версия на ТИ_СИ_ЕГАТИ_ПИЧА! Да, и аз се бях променила за една година, но той… Признавам си, започнах да съжалявам, че съм го зарязала.

Заведе ме в страхотен ресторант. Защо, по дяволите, не ходехме на такива места, когато бяхме заедно!?

Беше облечен с вкус и ухаеше вълшебно. Защо, по дяволите, му отне година да разбере, че белите хавлиени чорапи са моден писък, но от болка и безвкусица!?

Сподели, че се чувствал много зле след раздялата ни и именно това го амбицирало да се промени. Е, явно му се беше получило! Печелеше доста повече от мен, караше по-готина кола, маниерите и погледът дори бяха различни, излъчваше увереност и спокойствие. Сега имаше всичко онова, което ми липсваше в него, докато бяхме заедно.

Трябваше ли да съжалявам?

Та нали аз бях тази, която го заряза. Дори го полях с приятелките си. Още помня онези маргарити в един страхотен нощен клуб. Замислих се дали да не му дам още един шанс. Имаше обаче един проблем.

Той изобщо не се опитваше да ми се хареса отново. Това ме вбеси!

Нима вече не бях достатъчно добра за него?! Та нали аз бях жената, която преди 1 година гледаше в очите, правеше всичко, което му казва и се кълнеше, че съм най- страхотната в света?! Блуждаещият ум явно е способен да ражда гениалности. Мисълта как да реагирам на тази ситуация дойде толкова спонтанно, колкото ме беше налазила идеята за раздяла преди година.

Мислено съставих списък с всички неща, които ме дразнеха у него, и които вероятно още не са се променили.

1. Едва ли е станал , по- добър в леглото. /Не, че се оплаквам, но имаше какво да се  желае./
2. Със сигурност все още е голям фен на руските филми. /Бях принудена да ги гледам през вечер. Уф…/
3. Предполагам все още прекарва лятната си почивка на палатка край морето. /Дрън –дрън - това никога не е било за мен./
4. Едва ли се е научил да готви. /Та той едно яйце не можеше да свари. /

Със сигурност има още доста причини той да е в миналото ми. Променил се е – чудесно! Дори успях да се зарадвам за него. Нека върви напред! Миналото е хубава част от живота ни, но още по-хубава част е бъдещето. Защото той може и да е супер, но си остава бившето гадже.