"Наложи се бързо да се разделя с мъжа ми и да се изнеса от апартамента. Един ден просто заведох детето на ясла, говорихме си да пием кафе после вкъщи, върнах се и патронът беше сменен."
Достатъчно ли е на една жена да има пари? Прочетете личната история на Калина - част от голямата ни тема "Има ли живот след развода". Запазваме анонимността на дамата.
Ние сме съученици от 1 клас. Станахме си най-добри приятели във времето.
Първия път, когато се опита да ме целуне, не му говорих половин година. Покрих се и изобщо не се виждахме и чувахме. После пак се сближихме. Отне ми много време да започна да гледам на него като на мъж, а не само като на приятел. Сменяйки гледната точка, в началото се държах като идиот – притеснявах се, бърборех непрестанно, а това беше човекът, когото познавам от дете и с когото съм била всеки божи ден заедно. Станахме гаджета и много плавно и естествено заживяхме заедно у тях. Имаше любов! Спомням си как преди да тръгна за работа на морето, той ми подари пръстен. Стигнах до морето, пих една бира, но не можех да спра да мисля за него и още вечерта се върнах с влака при него. Много бях влюбена! До ден-днешен нямам обяснение как от най-добър приятел се превърна в мъжа за мен.
Той е много спокойна натура, не бърза за никъде, не обича резки промени. Аз съм точно обратното – много активна, човек на действието. Ако нещо искам да направя, го казвам и оттук насетне почвам да действам.
Проблемите помежду ни започнаха, заради битовизми. За него най-важна е работата, а семейното щастие 90% се крепи на това да има пари в семейството. Вкъщи не помагаше. Нещо ако бутне, там ще си остане, няма да се наведе да го вдигне. Всичко от домакинската работа вършех аз, плащах сметките, пазарувах, той най-много кафе да ми направи. Преди да родя, успявах да дърпам и за двама ни, след това обаче трябваше да си пренасоча енергията и ми стана трудно. След като се роди детето, започнах да изнемогвам и да си задавам въпроса той за какво ми е всъщност.
С времето спряхме да правим секс. Като нямам емоционална близост с този човек, не става. Не може цял ден да съм влачила торбите, да съм се занимавала с детето, да съм бърсала прах и накрая да си вдигна краката. Иначе не съм търпяла нито лошо отношение, нито лишения, нито ми е поставял някакви ограничения. Не сме се карали. Обикновено аз виках и вдигах скандали, той просто питаше накрая – „Приключи ли?“
Две години, след като се роди детето, бяхме на море. Наложи се спешно да се върнем, защото малката беше с ротавирус. Директно влязохме в Инфекциозна болница. Там пациентите са изолирани, има точни часове за свиждания. Положението на детето беше сериозно, постоянно системи, не спях, за да я пазя да не си извади иглата от ръката, акаше през 15 минути, не можех да мръдна от леглото й. Чаках мъжа ми в часовете за свиждане, за да ми донесе нещо за ядене. В 16 часа дойде, попитах го за храна, той каза, че е забравил. Откачих! Един-единствен път остана при нея за 1 час, в който аз успях да се прибера и да се изкъпя. Вторият път, когато трябваше да дойде, каза, че не се чувствал добре. По-късно го чух по телефона, около него имаше компания, явно се бяха събрали на по бира. Това беше капката, която преля чашата на търпението ми.
Проблемите просто се натрупаха. Прибрахме се от болницата и уговорката ни беше, че се връщам на работа, за да събера пари и да се изнеса. Почти не си говорехме вече. След няколко месеца се изнесох. Наложи се да го направя бързо. Един ден просто заведох детето на ясла, говорихме си да пием кафе после вкъщи, върнах се и патронът беше сменен, така че да не мога да вляза. Прибрах се у нас и му казах просто да ми донесе багажа. Изобщо не си говорехме. Не ми вдигаше телефона дори. Ако трябваше да си разменим някоя дума, си пишехме sms.
Разделихме се през февруари, а през май на детето поставиха диагноза ДЦП. Рязко ни се наложи да подобрим отношенията си. Съобщих му, че нещо се случва още когато ни пратиха на невролог. От тук нататък той идваше с нас на прегледите. На всеки един. Тази новина беше катализаторът на нашите отношения. Наложи му се рязко да порасне и да започне да предприема някакви действия. По това време много се притеснявах да не каже просто "Оправяйте се!". Страхът и паниката от онези моменти бяха толкова силни, че не ги пожелавам на никого! Не знаехме точно какво става с детето и колко е сериозно. За да мога да съм с нея, спрях да ходя на работа. Просто отидох в офиса и казах, че не знам кога ще се върна. Страхувах се и да не ме уволнят. Логично се появи и въпросът дали да не се съберем, да си оправим отношенията и заедно да действаме по-адекватно спрямо детето. Той каза „Не“. Но ме успокои, че не съм сама, че дори и разделени, пак двамата ще се грижим и че ще направим всичко, което е нужно.
Благодарна съм му за много неща! И двамата не бихме постигнали това, което имаме сега, ако не бяхме заедно в онзи момент. Аз доста го бутах да повярва в себе си и да работи самостоятелно. Той пък много се е грижил за мен - не да ми носи закуската в леглото, но за по-големи житейски неща. Той ми даде пари да изкарам шофьорските курсове и ми купи кола. Ако не беше той, може би нямаше да съм на настоящата си работа. Даде ми спокойствието повече от половин година да седя вкъщи и внимателно да избирам кое ще е следващото ми работно място.
Важно е една жена да работи за толкова пари, че да може да се издържа сама. Когато си зависима от някой друг, няма как, или поне е по-трудно, да се откачиш от него. Много жени не могат да си тръгнат точно защото няма къде да отидат. Парите са много сериозен фактор към днешна дата.
Не трябва да оставаш с някого само заради децата. Родителите ми опитаха това. Докато имаше побоища вкъщи, майка ми крещеше моето име, за да отида да ги разтърва с баща ми. Ако правиш нещо в името на децата, то трябва да е да им осигуриш спокойна среда да растат. Ако бях с мъжа си сега, детето ми нямаше да расте в средата, в която расте в момента. Нямаше да е толкова спокойна и добре.
Прочетете и другите лични истории и съвети от професионалисти, като кликнете на снимката долу.
