Фаровете на преминаващите коли пронизваха студения майски дъжд като прожектори, превръщайки отделните капки в цели, непрекъснати струи. Някой майстор горе усилено заваряваше, защото светкавиците проблясваха начесто, хвърляйки сивосинкава светлина върху сградите, и осветяваха сгушените фигури на хората по спирките, чакащи тромавите автобуси на градския транспорт.
Потръпнах за пореден път от студената влага, вдигнах по-високо яката на якето, и се шмугнах във входа. Асансьорът проскърца и ме качи на етажа, където живеех. Без да паля лампата, пъхнах ключа, завъртях и отворих вратата. Плисна ме светлина, прекрачих прага и вдишах познатата топла миризма на дома. В същия миг от хола излетя сина ми и с вик: „Тати, тати” скочи в ръцете ми. Вдигнах го, допрях лицето си към неговото и го целунах. Детето се отдръпна, погледна ме в очите и с най-сериозно изражение ме попита:
”Тати, ти момиче ли си?”
Сигурно в този миг съм изглеждал като онова глупаво човече от „Минута е много”, което се появяваше в ъгъла на екрана при особено труден въпрос и питаше „Ами, сега?”. На всеки родител по някое време му се е налагало да се сблъска с този или подобен въпрос, касаещ самоопределянето на детето като отделна личност със свой характер, външност, и разбира се, пол. Независимо от огромното количество информация, което има по въпроса, едва ли някой може да „отиграе” отговора с лекота и на прост, ясен и достъпен език веднага да обясни на детето си разликите в половете, като го убеди веднъж завинаги, че то е момче/момиче. Затова първата ми реакция в онзи момент беше да разбера кое е провокирало неговото любопитство в тази посока (това щеше да ми даде и време, за да се ориентирам как да подходя в обяснението).
Влязохме в хола и се отпуснах на дивана. Синът ми седна в мен и от дума на дума работата се изясни.
Сутринта жена ми, която излезе за работа по-късно, си лакирала ноктите. Детето, любопитно към всичко както всеки тригодишен хлапак, я помолило да лакира и него. Тя му отказала с аргумента, че не може, понеже той е момче, а тя е момиче - и че момчетата не се лакират. Очевидно това не беше отговорът, който слага точка, и 12 часа по-късно имахме ново отваряне на темата.
Обясних му внимателно, че тати е момче, и че дядо е момче,
и че съседчето Пламенчо е момче, и че той самият - най-накрая, също е момче. Казах му, че ние-момчетата сме с къса коса, а момичетата - с дълга; че ние „драскаме”, защото имаме брада (когато порасне - и той ще има), а момичетата - не. После му обясних, че момичетата като мама, баба и съседчето Рая се гримират, лакират и носят рокли, докато ние - момчетата не правим нито едно от тези неща.
Детето ме слушаше внимателно. После започнахме да изброяване децата, с които си играе всеки ден: „Криско момче ли е - да, момче е”, „Веси момиче ли е - да, момиче е”.
Очевидно впечатлен, синът ми отиде до стаята си, взе една лопатка за пясък, върна се в хола и каза на жена ми:”Мамо, аз съм момче-виж!”- и започна да имитира движенията, които е виждал от мен всяка сутрин, докато се бръсна. Играта дотолкова го увлече, че после нито в банята - докато се къпехме, нито в леглото - докато се приспивахме, не изпусна „самобръсначката”. Дето се казва, избръсна се направо до синьо...
Не знам доколко тази наша игра е формирала на първо време някаква представа за полова принадлежност
у него и му е дала ясни критерии за разграничаване на хората на „момчета - момичета”. В следващите няколко дни той редовно се връщаше и на въпроса, и на играта с лопатката и „бръсненето”, като постепенно любопитството му беше поуталожено и изместено върху други въпроси. Естествено, това съвсем не е гаранция, че след години – особено като влезе в пубертета, няма да реши за изглежда като нещо средно между Мерилин Менсън и Лейди Гага...
Но това вече е предмет на друг разговор - и на друга възможна ситуация, при която след дълъг работен ден, влизайки си вкъщи, ще те посрещне нов въпрос, от който пак ще се почувстваш като глупавото човече от „Минута е много” - „Ами сега?”.
Автор: Ростислав Райчев, обикновен баща
