„Бух! или Тряс! или Бам! или Туп! или Друс!” – чета Доналд Бисет на дъщеря ми и тя се киска с онзи ситен, прехласнат детски смях, заради който се чувствам не само велика майка, но и доста добра комедийна актриса. И не ми пука вече кога ще заспи.

Никой друг не ме намира за така възхитително забавна. Затова и се правя на Бъстър Кийтън, дори когато вчера сандалът ми се подхлъзна и слязох шест стъпала по дупе, което сега прелива в оттенъците на летен залез - турскосиньо и пурпурноалено със зелено-жълт ореол.
Имам опит с паданията най-вече като дете – ожулени колене с по четири шева, излитания от бясно засилена люлка, смел, но непреценен скок от клон на дърво до купа сено и прочее. По-скорошни инциденти ми показват, че така и не съм се научила да управлявам полета.

Първото ми падане – в бебешка количка по стръмна стълба – не се споменава често от гузните ми роднини. Всъщност братовчедка ми, изпуснала дръжката на количката, си призна само за да изтъкне, че в прочутата сцена от „Броненосецът Потьомкин”, повторена и от Брайън де Палма в „Недосегаемите”, е спестен реалистичният финал, при който

бебето излита и след кратка парабола е захлупено от количката

Разбира се, не си го спомням. Но сега, когато главата ми профучи край ръба на масата или дрънне в начупения тротоар на “Раковски”, забелязвам две неща. Първо, естествено, е шокът, а после нещо като спомен за мигновена амнезия – бялото петно, усещането за удължена пауза между причината и следствието от моето падане. Докато лежа просната, се възползвам от субективно разтегленото време за бърза оценка на щетите. Всъщност е удивително как без никакво участие на съзнанието, само по чист рефлекс, тялото успява да съотнесе инерцията и гравитацията спрямо релефа на ландшафта, така че

най-натъртено да се окаже достойнството ми

Съвсем различно е, когато гледаш как детето ти, изкачило с току-що овладяна координация пет стъпала на пързалката, пропуска последното и пропада, удряйки брадичка в ръба със звук, който те парализира от ужас.
Или как заледен тротоар пречупи съседа ни, бивш офицер от военновъздушните сили и мъж-канара на 86 години.
Падането не се научава и няма поука. Не можем да предвидим дали ще е смешно, възхитително, унизително или ужасно, не можем да го управляваме, предотвратим или овладеем. То просто се случва понякога, като проявление на малкото пръстче на съдбата.