Нов наръчник от поредицата "Туризъм за заети хора" на журналиста Ива Петрони и фотографа Димитър Алексов – "По билото на Балкана", ни повежда по следите на най-популярния пешеходен туристически маршрут в България. 

Мария Николова за рекорда си на Ком-Емине, зайците по трасето и чудната торта на финала!

Ком–Емине, завършекът на европейския път Е-3, който започва от Сантяго де Компостела в Испания и достига чак до другия край на континента – н. Емине в България, често внушава респект на планинарите със своите стръмни пътеки и 650 км дължина. Но няма причина любителите на върховете да странят от него, както доказва заклетата пътешественичка Ива Петрони. 

Снимка: Димитър Алексов

Разделяйки пътя от вр. Ком до хижа "Кашана" на осем етапа, в тази първа книга от поредицата за Ком-Емине, Петрони показва как всеки от тях може да бъде осъществен в рамките на не повече от уикенд. Предлага се и вариант за линейно преминаване на маршрута за пътешественици, които не желаят да го делят на етапи.

Мария Николова подобри рекорда при жените за бързо преминаване на Ком-Емине

В новия си планински пътеводител Петрони ни повежда на смайваща, но все така достъпна обиколка по тайнствените пътища на Стара планина и някои от най-красивите ѝ гледки, като разказва за личните си преживелици, дава полезни съвети за маршрути с кола, възможности за преспиване, както и кои са най-добрите места за набавяне на вода и храна.

Планински пътеводител през пет планини: Витоша, Верила, Рила, Пирин и Славянка

Текстът се допълва и от ценна информация за хижите по пътя, логистиката и степента на трудност на всяко предстоящо изкачване, височинен профил на различните отсечки и GPS координати.

Снимка: Димитър Алексов

Богатството на луксозния цветен пътеводител "По билото на Балкана" е допълнено от впечатляващите фотографии на Димитър Алексов, достигащи до редица емблематични места като Искърското дефиле, Лакатнишките скали, водопад Синия вир, връх Мургаш, Петте кладенеца и Зъберите в Етрополската планина.

Михаела Филева изкачи връх Ком в Стара планина

Както за начинаещи без специална физическа подготовка, така и за закоравели любители на планинския туризъм, маршрутът Ком–Емине никога не е бил по-леснодостъпен. Дори и в натоварения градски график, който често ни отпуска не повече от уикенд.

Снимка: Димитър Алексов

Ива Петрони е журналист, автор на книгите "Истории за планини и хора", "През пет планини. Пътеводител за Е-4 в България", "Зелени разкази" и др. Освен планините, другата ѝ страст е гмуркането, карането на ски като бивш състезател по алпийски дисциплини и всичко, което не е свързано с пещери и летене.

Илко Илиев с нов рекорд по маршрута Ком – Емине

Димитър Алексов е финансист, основен фотограф на "Истории за планини и хора", "През пет планини. Пътеводител за Е-4 в България" и др. Единственото, с което може да изневери на планините, е снимането на концерти и музикални събития.

Димитър Алексов: Най-важният елемент във фотографията се нарича задапаратно устройство

Ива Петрони и Димитър Алексов работят в екип повече от 10 години.

Прочетете откъс от "По билото на Балкана" от Ива Петрони, която излиза от издателство "Сиела". >>>

НАЧАЛОТО НА ПЪТЯ

Денят, в който направихме първата крачка към морето

Ком – Емине е легенда. Най-елитният планински маршрут в България. Финал на трансевропейския пешеходен маршрут Е-3. Мечтата на всеки планинар. 

Обаче е дълго. И сложно. Линейно е 21 дни. Първо, трябва да можеш да ходиш 21 дни. Второ – да ги имаш тия 21 дни. Не съм във форма да вървя толкова без почивка. А и кой ще ме пусне за месец. И то сега. Когато няма джан-джун човек в работата. Семейството вече се гласи за море и дълбоко не разбира защо тоя пътеводител на Стара планина пак се е появил на масата в хола.

Решението е да измина Ком – Емине на части. Ще открадвам по събота и неделя, ще взема няколко дни от отпуската и като дадат някой дълъг уикенд по празниците – ще го натаманя някак. Така направих преди две години с Е-4 в България: Витоша – Верила – Рила – Пирин и Славянка. Ходих я на парчета – от Великден до Димитровден. Ама беше 260 км. Тук е 650 км – близо три пъти повече. Логистично е по-трудно. Ще отнеме време. Но като карам на етапи, ще го мисля в движение. 

Етап I е от прохода Петрохан до връх Ком (откъдето тръгва Е-3 в България) и обратно. Трудност 2/5, 4 ч. в едната посока, 10.66 км, 1109 м обща денивелация: + 251 м/- 858 м. Проста логистика: с кола до прохода или с автобус, който спира на най-високата точка. 

Неделя. 6.30 сутринта. Събираме се из София. Групата е 4 жени и 1 куче. Пепа вече се води планинска лъвица. Заедно минахме по-голямата част от Е-4 в България. Рада още не е чак лъвица, но е с характер. Ако знаете какъв сняг ни пра през август на Страшното езеро в Рила, а тя ходеше все едно нищо. Гери е нова. За нея знам само, че ще е с куче. 

То, кучето, доста ме притесни. Не за друго, ами е мъничко, с къси крачета. Джак Ръсел териер. И как с тия крачета ще ходи цял ден? Даже питах колко тежи, евентуално да го носим в раницата. Сега ще помоля санбернарите, немските овчарки и разни други да се изпълнят с респект. Малката Брауни ще ги сложи в джоба си. Мина си ги тия 22 км без да º мигне окото. А най-смешна е, като влезе в локва. Отгоре се виждат две очи и две големи уши. После, цялата в кал, хуква да гони пеперуди.

Разбира се, на прохода пием кафе, ядем мекици и пренареждаме раници. Стартираме с половин час закъснение. Как пък веднъж не тръгнем по график като хората… 

Пътеката започва от най-високата точка на прохода Петрохан. Минава покрай неработещата х. „Варвара“ и потъва в гората. Понякога сече пътя, който води до тв ретранслатора на вр. Зелена глава (1653 м н.в.). Ясно обозначена е с табели и бяло-червено-бялата маркировка на Е-3. Стабилна мобилна връзка, само да се внимава, че прехвърля на сръбски оператор.

След около час и нещо гората свършва. Излизаме на поляните в алпийската част. Снеговете са се стопили. Но е влажно и мокро. (С локви, които правят Брауни особено щастлива.) Обсипано е с роса и нежни цветя. Пътеката се вие като нишка. Виждат се Малък Ком (1959 м н.в) и Среден Ком (1935 м н.в.), а зад тях е самият Ком (2016 м н.в.), известен и като Големия Ком. 

Стигаме до откритото на билото. Хем съм стъпила на Пътя, хем не съм. Официално Ком-Емине започва от самия връх. Още вървим натам, откъдето трябва да тръгнем. Вдигам темпото. Трябва да стигна. Веднага. 

Лудостта на Ком – Емине ме е погълнала. 

Прави крачките ми по-широки. Бързам. Защо трите се бавят зад мен? Къде се мотаят? Не виждат ли колко близо е Началото?

Чувам вятъра и шепота на стъпките. През целия ден не срещаме никого. Само веднъж отдалеч се разминахме с група с колелета. Вече сме на високото. Влизам в ритъм. Лека съм. Понякога е трудно да обясня на хората в ниското защо го правя. 

В подножието на върха пътеката се разделя – надясно и надолу води към старата и новата х. „Ком“, а нагоре – след около 30–40 минути – до върха. Обаче има и слизане. Тук спирам.

Еуфория, еуфория, ама сме на планина. Май трябва да поговорим. Защото днес поех риск над обичайното за мен. Откъм Сърбия идва буря с градушка. От два дни я следя. Ако ни завари на билото – лошо, ама много лошо. Но всички метеорологични източници твърдят, че ще ни стигне в късния следобед или даже вечерта. Надявам се на стабилен прозорец докъм 17-18 часа. Да, де, ама ако са сбъркали с два-три часа и ни удари на откритото? 

На небето няма нито един облак. Даже вятърът поспря. Моите черни сценарии звучат неубедително. „Стигнали сме дотук, на слизане ще е по-бързо и ще наваксаме“, казва Пепа. „Е, как така няма да го качим?“ – това е Гери. Рада даже не участва в дискусията ни. Подминава и продължава нагоре. Обаче ако бяха решили да се върнем, щях да го направя. Честно. Вярно, с чувството, че е дълбоко несправедливо, ама щях да се върна. Все пак оставяме раниците до разпределителния кол, за да не ни тежат. 

До горе летя. Стигам първа. На пирамидата има знаме. И указателна табела „Ком – Емине“. Сочи на изток. Някой е залепил мидички на нея. Като въздишка. Обещание за море. Докосвам ги. 

И в този миг Пътят ми започва. 

След това идват другите. Знаете как е – снимаме се, борим се със сръбския мобилен оператор, хвалим се с роднините, ядем сандвичи, пием студено кафе, та така. Някъде под нас са Берковица, Монтана, селата, пръснати по полето... Ние – горе, на хребета. 

От върха по традиция взимаме по две камъчета. Едното е за спомен, а другото трябва да хвърлим в морето от нос Емине. Когато стигнем, де.

Следобедът е тежък. Слънцето жули по вратовете. Въздухът не помръдва. Тръгваме. Но вече в правилната посока – правим първата крачка към Емине и морето. На изток, откъдето изгрява слънцето. Един ден, не знам кога, дай боже здраве и късмет, ще бъда там. (Между другото, Кирил Николов – Дизела прави Ком – Емине за 4 дни, 13 часа и 5 минути. Обаче той е нечовек. Точно сега няма да седна да се комплексирам.)

Като отличнички слизаме по график. Остава ни време за кебапчета и бира на Петрохан. Рада даже май успя да хване някакъв светски ангажимент вечерта в София.

Бурята връхлита преди полунощ. Градушка няма. Но светкавиците режат небето като ламарина. Над града се излива порой. Сега разбирате ли защо толкова много бързахме? Само не питайте защо тогава сме тръгнали. Нямам разумен отговор. Само този: 

Това е Ком – Емине, човек. Ком – Емине! 

P.S. Изгоряла съм на потник (пак!). Боли ме рамото. Краката ми се подбиха (няма да нося сандали поне седмица). Имам лунички. И защо в понеделник трябва да ставам от леглото? Обаче ако изключим това, се чувствам като богиня!

 

Продължи да четеш