Мащабно изследване, подкрепено от множество снимки и документи от секретните руски архиви, разглежда една от най-противоречивите теми в историята на 20 век: смъртта на Адолф Хитлер. В „Истината за смъртта на Хитлер” журналистите Жан-Кристоф Бризар и Лана Паршина полагат огромни усилия, за да се доберат до документите, които разбулват мистериите и разсейват митовете около смъртта на фюрера веднъж завинаги.
Самоубил ли се е Адолф Хитлер или все пак е успял да избяга? В годините след разгрома на Третия райх Сталин твърди, че фюрерът е избягал, а и СССР никога не признава официално, че войниците на Червената армия са открили тялото му. Ако действително лидерът на Националсоциалистическата германска работническа партия е напуснал жив бункера си в Берлин в последните дни на април 1945 г., как точно го е сторил? Ако пък е умрял, как е настъпила смъртта – в руските архиви съществуват документи от аутопсии, които посочват отравяне с цианид, но са налични и показания на хора от неговото обкръжение, които си противоречат, посочвайки за причина изстрел в главата или в устата…
Какво точно се е случило през лятото на 1945-та? Чие тяло си оспорват и дори крадат една от друга руските служби, които първо правят тайно погребение, а години по-късно изравят и пренасят отново намереното тяло? Фактът, че и до днес Русия не допуска щателен анализ на останките, които се приписват на фюрера, подклажда допълнителни съмнения и спекулации коя е истината за смъртта му.
За да разсеят всички съмнения и за да дадат окончателен отговор на въпроса за смъртта на Адолф Хитлер, журналистите Жан-Кристоф Бризар и Лана Паршина правят и невъзможното, за да се доберат до строго пазени документи в руските архиви. След като през април 2016 г. двамата най-после успяват да си уредят среща с току-що встъпилата в длъжност директорка на Държавния архив на Руската федерация в Москва, Бризар и Паршина най-накрая получават официално разрешение да прегледат досието и считаните за автентични останки на Хитлер. На какво се натъкват там? Каква е истината за смъртта на едно от най-големите чудовища в човешката история?
Отговорите намираме в съвместната книга на Паршина и Бризар: „Истината за смъртта на Хитлер”, която вече е налична и на български език. В подробното си изследване авторите публикуват снимки, цитират документи и излагат официални доклади, които хвърлят светлина по щекотливата тема. Книгата съдържа и снимки на всичко, което е запазено в архивите на руснаците, а останките са изследвани от доктора по съдебна медицина Филип Шарлие, идентифицирал черепа на крал Анри IV.
Темата за диктаторите от XX век вълнува Жан-Кристоф Бризар отдавна. Той е известен репортер, специалист по геополитика от близо двадесет години. Работил е за „Нешънъл Джиографик“ десетина години, а от 2008 г. прави репортажи и документални филми за френската телевизия най-вече за диктатурите (Китай, Северна Корея, Туркменистан, Либия, и т.н.). На българския читател Бризар е познат с книгата „Децата на диктаторите”, в която двамата с историка Клод Кетел проследяват живота и интервюират законните и(ли) извънбрачни деца на част от най-свирепите диктатори от XX век – Мусолини, Сталин, Франко, Кадафи, Мао Дзъдун, Пахлави, Пиночет и др. Именно едно от тези интервюта – с дъщерята на Сталин Светлана, прави Лана Паршина, съавторката на Бризар в „Истината за смъртта на Хитлер”. Лана – американка от руски произход – е млад журналист и режисьор, която е редовен гост в руски предавания, където я познават като последната журналистка, взела интервю от дъщерята на Сталин.
Прочетете откъс от „Истината за смъртта на Хитлер” от Жан-Кристоф Бризар и Лана Паршина, издадена от "Сиела" в превод от френски език на Гриша Атанасов.
Минава 17 часът. Търпението ни се отплаща. Пред очите ни се разтваря кутия от твърд картон. Там, вътре, е той, съвсем малък, внимателно съхранен в сандъче.
– Значи това е той? Наистина ли е той?
– Да!
– Да, тя каза да.
– Благодаря, Лана. И това е всичко, което е останало?
– Да!
– Няма нужда от превод, Лана.
При по-внимателен оглед сандъчето прилича много на кутия за дискети. Всъщност е точно това. Черепът на Хитлер се съхранява в кутия за дискети! Нека да сме точни, става дума за парче от череп, което според съветските власти е от черепа на Хитлер. Трофеят на Сталин! Една от най-строго пазените тайни на Съветския съюз, а после и на посткомунистическа Русия. А за нас – завършек на една година очакване и издирвания.
Човек трябва да си представи сцената, за да разбере странното чувство, което ни обхваща. Правоъгълна зала, достатъчно голяма да побере десетина души. Маса, също правоъгълна, от лакирано тъмно дърво. На стената – поредица рисунки под стъкло, в червени тонове. „Оригинални плакати“, уточнили са за нас. Те са от революционната епоха. Революцията, великата, онази на Русия, онази на Ленин през октомври или ноември 1917 г., според това дали се следва юлиянският или грегорианският календар. Горди работници с хлътнали кореми са нарисувани на тях. Силните им ръце развяват пред света пурпурни знамена. На пътя им се изпречва капиталист, потисник на народа. По какво се познава, че е капиталист? Облечен е в скъп костюм, носи цилиндър, има голямо тлъсто шкембе. Излъчва самодоволството на властниците пред по-слабите. На последния плакат човекът с цилиндъра е загубил надменността си. Проснат е по гръб на земята, главата му е смазана от огромния чук на работника.
Символи, винаги символи. Колкото и да си могъщ, ще свършиш смазан, със счупена глава, от отпора на руския народ. Виждал ли е Хитлер тези рисунки? Едва ли. Жалко за него, защото в крайна сметка руснаците са взели и неговата глава. Или по-точно черепа му.
Но да се върнем на описанието на сцената.
Това малко помещение, тази заседателна зала с революционна украса се намира на партера на ГАРФ, в съседство с приемната на секретарките, където сме изчакали търпеливо завръщането на директорката Лариса Александровна Роговая. Пищната жена на петдесетина години впечатлява събеседниците си не само с импозантното си физическо присъствие. Нейното самообладание и естествена харизма я отличават от обичайните московски чиновници. При завръщането си от Кремъл тя прекоси приемната и влезе в кабинета си, без да ни види. Двамата с Лана бяхме седнали в единствените кресла в помещението. Те бяха разделени от огромно растение от типа на фикусите, навлизащо дълбоко в оскъдното ни жизнено пространство. Дори и да беше много съсредоточена, дори с целенасочена крачка, беше невъз-можно да не забележи присъствието на две човешки същества край гигантския фикус. Тогава беше 16 часът. Двамата скочихме от местата си с възродена надежда. После телефонът иззвъня. „В съседната зала? Заседателната? След 30 минути...“ Любезната секретарка повтаряше нарежданията, които получаваше от слушалката. Лана се наведе към мен с усмивка. Ставаше дума за нас.
Директорката седи мълчаливо в края на голямата правоъгълна маса. Край нея, прави като почетен караул, стоят двама служители. Отдясно – една жена на толкова напреднала възраст, че отдавна е можела да поиска заслужен отдих. Отляво – мъж с призрачен вид, сякаш излязъл от роман на Брам Стокър. Жената се казва Дина Николаевна Нохотович, тя е завеждаща специалните фондове. Името на мъжа е Игор Николаевич Владимирцев (представя се като Николай), той е ръководител на отдела за консервация на документи на ГАРФ.
Николай постави внимателно голямата картонена кутия точно пред директорката. Дина му помогна да вдигне капака. После те се отдръпнаха с ръце зад гърба и впериха погледи в нас. Поведение, което представляваше предупреждение, че двамата наблюдатели са готови да се намесят във всеки миг. Лариса, все така седнала, обхвана с ръце кутията, сякаш за да я предпази, и ни покани да погледнем вътре.
Бяхме изгубили надежда, че някога ще изживеем този момент. Това парче череп ни се струваше недостижимо същия ден сутринта. След дълги месеци на безкрайни преговори, на многократни искания, изпращани по електронна поща, като писма на хартия, по телефона, по факса (да, все още го използват често в Русия), в лични разговори с неотстъпчиви чиновници, ето ни най-сетне пред този човешки фрагмент. Остатък от черепна кутия, близо четвърт от нея, доколкото може да се прецени с просто око (две париетални и една окципитална кост, за да сме точни). Обектът на въжделенията на толкова историци и журналисти от целия свят. Дали е на Хитлер, както твърдят руските власти? Или е на жена на около четиресет години, както заяви наскоро един американски учен? Да се задава този въпрос в седалището на ГАРФ, означава да се заговори за политика, да се постави под съмнение официалната позиция на Кремъл. Недопустим вариант за директорката на архива. Абсолютно недопустим.
Лариса Роговая ръководи ГАРФ едва от няколко дни. Тя е заменила досегашния директор Сергей Мироненко. О, колко политически е този пост в Русия през ерата на Путин. В наше присъствие Лариса Роговая претегля всяка дума, която изрича. Единствено тя отговаря на въпросите ни, двамата служители нямат право да се обаждат. Винаги е лаконична, отговаря с две, най-много с три думи, с постоянно изопнато лице. Високопоставената чиновничка, изглежда, вече съжалява, че е откликнала на искането ни. За да сме точни, тя не е откликвала на абсолютно нищо. Нареждането да ни допусне да огледаме парчето череп идва от по-високо място. Колко високо? Трудно е да се прецени. От Кремъл? Със сигурност, но от кого в Кремъл? Лана е убедена, че всичко идва от Администрацията на президента. Както по времето на Съветския съюз, държавните архиви отново са се превърнали в секретен обект. На 4 април 2016 г. Владимир Путин е подписал указ, постановяващ, че управлението на архивите, публикуването, достъпът и разсекретяването им преминават под прякото починение на президента на Руската федерация, т.е. на самия Путин. Край на периода на открит достъп до историческите документи, започнал при Борис Елцин. Раздяла с харизматичния директор на ГАРФ Сергей Мироненко, приятел на множество чуждестранни историци и застъпник на почти свободния достъп до стотици хиляди исторически документи в неговата институция. „По-малко коментари, повече документи. Документите трябва да говорят сами по себе си“, позволява си той да отвръща на колегите си, удивени от тази политика на отваряне.
Свършено е! Мироненко в килера. Двайсет и четирите години образцова добросъвестна служба начело на ГАРФ не могат да променят нищо. Кремъл го понижава с едно драсване на перото. Не е уволнен, не е пенсиониран (на шейсет и пет години има това право), не е преместен на друга длъжност, а понижен. Към изпадането в немилост се добавя унижението, защото, разбира се, новата директорка е не друга, а неговата досегашна подчинена, нашата скъпа Лариса Роговая. И Сталин не би се справил по-добре.
Указът на Путин е от 4 април 2016 г. А ние стоим пред кутията с това парче от череп на 6 април 2016 г. И да ни се струва, че Лариса Роговая би платила скъпо да ни види как се махаме, въобще не е въпрос на параноя. Цялото є тяло излъчва антипатия към нас, страх да не свърши като Мироненко. Затова, когато поискваме да бъде извадена кутията за дискети от картонената, напрежението в малката зала веднага се покачва. Лариса се обръща към двамата си охранители. Провежда се бърза консултация. Николай клати глава неодобрително. Дина измъква някакъв лист от дъното на картонената кутия, намества очилцата си, които є придават хитър вид, и се приближава до Лана.
В същия момент директорката дава на Николай знак, че не е променила решението си. Той продължава да се съмнява, колебае се известно време. После неохотно бръква с костеливите си ръце в кашона и изважда внимателно кутията за дискети.
„Трябва да се подпишете на присъствения лист. Напишете точно датата, часа и самоличностите си.“ Дина ни сочи какво да попълним във формуляра. Лана изпълнява старателно. Аз я оставям да се занимава с това и започвам да оглеждам черепа. Николай се намесва незабавно. Застава пред мен и с раздразнено „ц-ц-ц“ ми показва, че съм сбъркал. „Най-напред попълнете присъствения лист“, настоява директорката. Лана се извинява за непохватността ми. На французин, на чужденец. Той не разбира, опитва се да им обясни с усмивка, притеснена все едно съм палаво дете. Защо е нужна тази предпазливост, защо е това напрежение? Мироненко минава покрай отворената врата на малката зала. Разпознавам го, защото съм го виждал много пъти в телевизионните репортажи при проучванията ми за досието на Хитлер. Той е сам в коридора. С натежало тяло, прегърбен, едрата му фигура отминава бавно, без да ни хвърли дори един поглед. Несъмнено знае какво правим.
Преди той е посрещал журналистите. Познава отлично черепа. Часът е 17 и 30, той вече е взел дебелото си палто, каскетът покрива посивелите му коси, работният му ден е приключил. Но денят на Лариса не е. „Всичко трябва да се направи по правилата. Времената се менят, трябва да бъдем предпазливи“, напомня директорката, докато Мироненко напуска сградата. „Получихме зелена светлина от централната администрация да ви позволим да видите черепа, но сме длъжни да се отчитаме.“ Казваме, че разбираме, че е нормално, разбира се, няма проблем, защото Лариса не би искала да чуе друго от нас. Този череп, останалото от него, отново се превръща в ябълка на раздора, в причина за полемики между Русия и голяма част от останалия свят. На Хитлер ли е? Лъже ли Русия? Лариса очаква най-съществения въпрос – защо смята, че костите са автентични. Отговорът й се състои само от две думи: „Знам го!“ Дина и Николай, нейните сътрудници, също го знаят. Но ние не го знаем. „Как можете да сте толкова сигурни?“ Наизустени изречения, подготвени предварително, повтаряни механично. Лариса ни ги рецитира безпогрешно. Години на проучвания, анализи, кръстосани проверки, извършвани от КГБ и от съветските учени, възможно най-добрите. Този череп със сигурност е негов, на Хитлер. „Във всеки случай официално е той.“ За първи път директорката на ГАРФ нюансира изказа си. Увереността се пропуква лекичко. „Официално“ – терминът не е безобиден. Това е черепът на Хитлер не научно, а „официално“.
Лана завършва попълването на формуляра. Застаналият пред мен Николай изчезва като по чудо. Кутията за дискети и черепът са на наше разположение. Лицата ни се доближават до пластмасовия капак. Голяма лепенка с марката на дискетите ни пречи да виждаме добре. Опитите ни да извиваме вратове, за да надникнем отстрани, не водят до нищо. Питам с жест дали е възможно да се отвори капакът? Ключът, да се завърти ключът? Жестикулациите ми подействат. Николай вади малък ключ от джоба си и освобождава закопчалката. После се връща на мястото си точно зад мен. Затова продължавам с жестовете. Този път показвам отваряне, повдигане. Правя го два пъти, бавно. Лариса спуска клепачи, Николай разбира и отваря кутията с мърморене. Черепът най-после действително е пред нас.
Значи това е Хитлер. Това парче кост, напъхано на тясно в банална кутия за дискети от деветдесетте години. Каква ирония за този, който искаше да прегази Европа и да пороби милиони човешки същества! Хитлер, който се боял да не свърши зад витрина в Москва, изложен от своите руски врагове като обикновен трофей. Дори няма право на обстановка, достойна за значимото място, което е заел в съвременната история: на въплъщение на абсолютното Зло. Руснаците са го забутали някъде в дълбините на архивите си и съзнателно или не, се отнасят с него не по-добре, отколкото с останките на някакво куче. Ако е трудно да се получи разрешение да бъде видян, то не е защото руснаците се опасяват да не го повредят или да не влошат съхранението му, а по политически причини. Повече никой не трябва да проучва и да поставя под съмнение автентичността му. Този череп е черепът на Хитлер. Без никакви уговорки. Поне така е за руснаците.
Честно казано, обзема ме някакво разочарование. Това ли е най-секретният обект в руските архиви: печално парче кост, прибрано в кутия за дискети? Припомнянето, че става дума за последната човешка останка от едно от най-големите политически чудовища, които познава светът, добавя чувство на отвращение към това разочарование. Но трябва да се съсредоточим. Да се върнем към проучването и да си спомним защо сме тук: за да повдигнем завесата от последните часове на Хитлер. Нека заради това да си зададем правилните въпроси. Къде е намерен този череп? От кого? Кога? И преди всичко, как да докажем, че наистина става дума за Хитлер. Искаме всичко това. И за начало трябва да изследваме този череп. „Да го изследвате?“, учудва се Лариса, която е дочула разговора ни с Лана на английски. „Да, тестове. За ДНК например. Да доведем специалист, съдебен лекар.“ Лана превежда дословно искането ни на руски. Директорката любезно я изслушва, без да я прекъсва. „Така няма да има повече съмнения. Никакви. Няма да има повече въпроси за принадлежността на този череп. Хитлер или не. Не е ли важно?“ И ще се пресекат изкъсо и най-безумните слухове за края на нацисткия тиранин. Хитлер в Бразилия, Хитлер в Япония, на Южния полюс...
