„Триумфът на кралицата”, втора и финална част от епичната дуалогия на Ребека Рос, носи дори още повече романтика, екшън, интриги, магия и жестокост във фантастичния свят на Мевана. Само няколко месеца след събитията от „Бунтът на кралицата” нови съюзи се заформят, стари сенки надигат глава от миналото, а Бриена и Картие трябва да избират между дълга и повелите на собствените им сърца. Защото нищо не прави човек по-уязвим от дълбоката, искрена любов.

Революцията е приключила и на трона отново има кралица. Битката е спечелена, а семейство Ланън са затворени в очакване на присъда за зверствата, които са извършили, докато са управлявали Мевана. Сега на плещите на Бриена, Журден, Картие и Изолда пада тежката задача не само да възстановят трона на законния му наследник, но и да издигнат отново от пепелта на войната собствените си земи и кланове. Но факции, верни на името Ланън, все още имат голямо влияние сред благородните семейства и когато Деклан Ланън успява да избяга от затвора, на четиримата герои се налага бързо да научат на кого могат да се доверят. Преди Деклан да събере достатъчно сили, за да заеме престола, яростната съпротива срещу старите тирани трябва да посрещне най-опасното си предизвикателство досега.

Втората част от дуалогията на Ребека Рос „Бунтът на кралицата” завършва историята, започнала с младото момиче на име Бриена. Толкова далеч от невинната девойка, която търси своя път в света, в „Триумфът на кралицата” Бриена се сблъсква с немислимо насилие, епични битки и жестокост от най-тъмните кътчета на човешката душа. Старият ѝ учител, с когото тя сега споделя несъкрушима, пламенна любов, е винаги до нея, но някои пътища Бриена трябва да измине сама. Момичето трябва да се уповава на вътрешната си сила и собствената си интуиция, защото това е единственият начин да опази всичко, в което вярва… и хората, които обича.

Поредицата в две части – „Бунтът на кралицата” и „Триумфът на кралицата” – на Ребека Рос печели сърцата на стотици хиляди читатели по цял свят, като се превръща в бестселър още с излизането си по книжарниците. В свят на неспирни опасности, горди кланове и магия, вдъхновен от историята на Шотландия, едно младо момиче трябва да се изправи срещу света в името на свободата.

Снимка: Ciela

Следва откъс от книгата.

Из „Триумфът на кралицата” от Ребека Рос

Картие

Бриена се премести по-близо до мен. Заслушах се в шу­моленето на роклята ѝ, почувствах как препречва слънцето, докато сядаше пред мен, с ръце върху коленете ми. Отворих очи и видях светлината, която я увенчаваше, и за миг на све­та бяхме просто тя и аз, и никой друг.

– Няма упътване за това – каза тя. – Но твоите хора се събраха около теб, Картие. Те са прекрасни и са предани. Не очакват да разполагаш с всички отговори или да поемеш ролята си още тази вечер. Ще отнеме известно време.

Не знаех какво да кажа, но думите ѝ ми вдъхнаха увере­ност. Взех ръцете ѝ в своите – дланите ни бяха допрени една до друга, пръстите ни – преплетени. Забелязах мастилените петна по дясната ѝ ръка.

– Виждам, че си била заета да пишеш.

Тя се усмихна изнурено:

– Да. Журден ме помоли да започна да събирам оплак­вания.

Това ме изненада донякъде. Струваше ми се твърде ско­ро, за да събираме тези мрачни неща: едва-що бяхме прис­тигнали обратно у дома, научавайки наново какъв се пред­полага да е животът ни. Но после си припомних, че до про­цеса оставаха броени дни. Разбира се, трябваше да събера и оплакванията на моите хора. Щях да започна, като изложа своите собствени. Което означаваше, че трябва да разбера в подробности какво се беше случило онази нощ. Защото, макар да знаех част от истината, не знаех цялата. Не знаех кой беше нанесъл смъртоносния удар на сестра ми, или пъл­ния мащаб на насилието, извършено спрямо хората на дома Морган.

А го имаше и писмото на майка ми, което продължавах да разнасям в джоба си, без да съм сигурен как да го приемам. Във вените ми течеше кръвта на Ланън: да призная тази истина ли трябваше, или да я скрия?

Откъснах се от тези мисли и видях, че Бриена ме наблю­дава.

– Записахте ли много оплаквания? – попитах.

– Люк събра кажи-речи цял том.

– А ти защо не си?

Тя отмести поглед от мен и мрачно подозрение започна да замъглява ума ми.

– Бриена… кажи ми..

– Какво има за казване, Картие? – И тя ми отправи фал­шива усмивка, която не достигаше очите ѝ.

– Никога не те е бивало в драматичното изкуство – на­помних ѝ.

– Всъщност е нищо. – Тя се опита да измъкне ръцете си от моите, но аз я хванах по-здраво. Ако тя не искаше да го изрече, тогава аз щях.

– Хората на Журден не са дружелюбни с теб.

Разбрах, че е истина, защото в погледа ѝ потрепна бол­ка, преди да я прикрие с раздразнение.

– Какво ти казаха, Бриена? – настоях: гневът ми се на­дигна при мисълта. – Груби ли са?

– Не. Не е нещо неочаквано – възрази тя, сякаш ги за­щитаваше, сякаш вината беше нейна и от нея зависеше чия потомка е.

– Журден знае ли?

– Не. И бих те помолила да не му казваш, Картие.

– Не мислиш ли, че е редно баща ти да знае, че хората му те оскърбяват? Че неговите хора оскърбяват дъщеря му?

– Не ме оскърбяват. А ако го правеха, не бих искала Журден да узнае. – Тя освободи ръцете си от моите и се из­прави, обръщайки се с лице към прозореца. – И така си има достатъчно грижи. И бих помислила, че разбираш това.

Наистина го разбирах. И въпреки това повече от всичко исках Бриена да се чувства, сякаш мястото ѝ е тук. Това поч­ти засенчваше всичките ми други мисли – тя да бъде приета, да намери щастие. Исках да приеме като свой дом Мевана, тази дива земя, за която двамата с нея някога бяхме говори­ли по време на уроците. Половината от произхода и наслед­ството ѝ бе в тази почва и не ме беше грижа от коя територия се е надигнала тя.

Изправих се и изтупах праха от бричовете си. Прибли­жих се бавно и застанах точно зад нея, точно колкото да мога да почувствам топлината ѝ. Мълчахме, вперили погледи към земята отвъд счупеното стъкло, ливадите и горите, и могилите, които се извисяваха и се превръщаха в планини.

– Те гледат на мен като на дъщеря на Аленах. Не на Маккуин – каза тя тихо.– Смятат, че с измама съм накарала тех­ния лорд да ме осинови.

И бях съкрушен, когато я чух да го признава. Можех да ѝ кажа в отговор безброй неща, като най-главното беше, че никога не съм гледал на нея като на Аленах, че я бях видял само каквато беше – дъщеря на Мевана и обична приятелка на кралицата. Но потиснах думите.

Най-сетне тя се обърна с лице към мен, погледът ѝ се вдигна към моя.

– Трябва им само още малко време – прошепна тя. – Време споменът за родния ми баща да избледнее, да им се докажа.

Беше права. Всички имахме нужда от време – време да се установим, време да се изцелим, време да открием кои трябва да станем.

А всичко, което можех да кажа, бе името ѝ, изречено ся­каш в молитва.

– Бриена.

Ръката ми се вдигна: пръстите ми проследиха ръба на челюстта ѝ. Исках да я запечатам в паметта си, да изследвам линиите и извивките ѝ. И въпреки това пръстите ми спряха при брадичката ѝ, за да повдигна лицето ѝ, да гледам как слънчевата светлина танцува по бузите ѝ.

Дъхът ѝ секна и аз се наведох, за да го изтегля от нея. Целунах я нежно веднъж, два пъти, докато тя разтвори уста под моята, и открих, че е също толкова гладна, колкото и аз. Внезапно открих, че ръцете ми са в косата ѝ, пръстите – оп­летени в коприната ѝ, изгубени в желанието да ѝ се предам напълно.

– Картие. – Тя се опита да изрече името ми: изпих звука от устните ѝ. Почувствах как ръцете ѝ се придвижват нагоре по гърба ми, улавят в шепи ризата ми и дърпат. Предупреж­даваше ме, защото сега дочух стъпките, които се тътреха шумно точно отвъд вратата на кабинета.

С усилие се откъснах от нея: дишането ми беше повърх­ностно, докато някак се съвзех достатъчно, за да прошепна:

– Имаш вкус на откраднат меден сладкиш, Бриена Маккуин.

Тя се засмя, очите ѝ се смееха.

– Нищо ли не убягва на Ловкия лорд?

– Не и когато става дума за теб. – Осмелих се да я це­луна отново, преди човекът отвън, който и да беше той, да стигне до кабинета, но нещо остро се притисна в крака ми. Изненадан, се облегнах назад и прокарах ръка надолу до по­лите ѝ, до бедрото ѝ. Там напипах твърдото очертание на кама под плата и срещнах погледа ѝ онемял, но въпреки това изпълнен със задоволство, че носи скрито хладно оръжие.

– Да, добре – почти заекна тя: бузите ѝ поруменяха. – Хайде сега, ние жените не можем да крием всичко в джобо­вете си, нали?

Продължи да четеш