Пролет е. Спомен и копнеж, вплетени в уханието на възраждащ се живот

Красиво е. Слънцето закачливо се усмихва, а в душата ми е някак тихо и спокойно. Седя на тераса, обсипана с пъстра феерия от цветове и аромати. Дългите тесни листенца на олеандъра свенливо се закачат с косите ми, танцуващи под повея на лек ветрец. Нахлуват спомени. За нея. За времето с нея и... малко тъга. Тя бе не само майката на моя татко, но и най-добрата ми приятелка. С нея споделях всичко. И болки, и радости, и мечти...

Пролетта беше любимият й сезон. Самата тя приличаше на пролет.

Тя бе щастлив човек

Никога не повиши тон, никога срещу никого не изрече лоша дума, никога на никого не се оплака. Беше щастлива. Умееше да вижда доброто в хората, умееше да прощава, да дава кураж, умееше да вярва, да обича, и всичко това я правеше щастлива.

Беше щастлива, въпреки дългите години без любимия мъж, въпреки физическата болка (която бавно и неутешимо отнемаше силите й ден след ден), въпреки огорченията.

Беше щастлива, защото имаше децата си, внуците, цветята, които обожаваше да къпе, картините от Виена, подарени от дядо ми, стиховете му, прилежно скътани в стария скрин. Знаеше ги всички наизуст. А когато ги мълвеше, пред мен всеки път изплуваше обликът на онова лудо влюбено 17-годишно момиче, което познавах едиствено от снимката, пожълтяла от времето и годините. И аз го виждах пред себе си наяве– същото, даже... още по-красиво!

Обичах да прекарвам времето си с нея,

да й чета наглас любимите й книги, да слушам красивата музика, за която тя ми отвори сърцето. Обичах историите й, обичах да се "гмурвам" с нея в безвремието, да плуваме заедно в дълбините на миналото, в нейния свят от спомени и надежди.

Помня. Беше преди няколко години, когато заедно посетихме родния й край

Тя отдавна не бе се завръщала там, а аз – гостувах за първи път. Вървяхме по малка калдъръмена пътечка, а от двете ни страни, от комините на къщите, ни приветстваха от гнездата си семейства щъркели. Омаяна от нежното ухание на цъфнали ябълки и блещукащи в тревата жълтурчета, не усетих, че вече бяхме стигнали. Гальовна върба нежно си играеше с косите й – сребристи и меки, прилежно събрани на нисък кок.

Тя се загледа напред – към малката черква, в която някога се бе венчала

Или към онова, което бе останало от нея. Сега сградата бе изоставена и порутена, но отново и отново възкръсваше в спомените на старата жена с пълния си блясък. На купола й гордо се извисяваха грациозните осанки на два щъркела, а между тях срамежливо надничаше малко плахо щъркелче. Спомням си, в онзи миг бях като щъркелчето – стресната и малко тъжна от гледката пред себе си, но в същото време – изпълнена с почит и благоговение към миналото, с вяра и надежда в бъдещето. Баба ме погледна с мъдрите си очи. И въпреки тъгата, която плуваше в тях, там се четеше и радост.

Спомен – красив и далечен плуваше в очите й

Топлотата на усмивката й и пленителният й глас ме пренесоха в дните, когато тя, малко и жадно за живот момиченце, е тичало с приятелки сред слънчогледови поляни и високи треви; в дните, когато тя, едва разцъфваща девойка, е играла на чилик с дружките си и е сплитала венци от теменужки, върбови клонки и маргаритки; в дните, когато е била... лазарка. Бледите й устни затрептяха в тих нежен напев:

"Мари моме Петрано, защо не си помела, Лазар ли си чакала, Лазар да ти помете, Лазар веднъж в година, като лале в градина."

"Когато се преоблякох в новата си премяна, бях много щастлива!"

сподели тя с развълнуван глас и продължи: "Всички лазарки, заедно с родители, баби и дядовци, най-напред отивахме в черквата". Погледът й бавно се плъзна върху останките на старата черква. "После – продължи тя, – с лазарски песни и танци, всички хванати за ръце, влизахме в дворовете на къщите. Там с чисти сърца и усмихнати лица обитателите им ни посрещаха с пълни кошници яйца, плодове и звънливи монети." Колкото повече я слушах, толкова по-дълбоко се потапях в света на детството й, във великолепието на този древен ритуал, в невинността и вярата на една красива девойка в магията на цветята, любовта и пролетта.

Пролетта беше любимият й сезон. Самата тя приличаше на пролет. Ще я помня винаги с неугасващата й усмивка. До последните дни от живота си баба не спря да се усмихва.