След успеха на "Щастието е чаша чай с теб", "С вкус на прясна лимонада" и последвалите ги романи, в началото на пролетта българските почитатели на Мамен Санчес ще могат да се насладят на още една нова книга от испанската авторка – "Времето на жените без часовник".
Когато Естела и Тони измислят страшни истории за съседите си и ги записват на стара пишеща машина, никой не предполага, че след години един от тях ще спечели Нобелова награда за литература. Както и че двамата неразделни приятели ще се отдалечат безвъзвратно с времето.
Петдесет години след публикуването на дебютния скандален роман на Естела Валиенте, разбунил литературните духове през 70-те години, младата и амбициозна журналистка Мая е готова на всичко, за да стигне до мистериозната писателка. Тя е решена да напише единствената официална биография на нобелистката, в която да зададе въпросите, будещи любопитството на литературните среди в продължение на десетилетия:
Защо писателката не дава интервюта? Какво е довело до ареста й при диктатурата на Франко? И по-важното, как се е спасила от затвора? Наистина ли няма друга написана книга? Какво се е случило с Тони Сиенфуегос? Отговорите ще надхвърлят и най-смелите й очаквания.
Мамен Санчес е родена през 1973 г. и е трето поколение журналист. Завършила е информационни науки в Университета в Мадрид, както и история и литература в Сорбоната и в университетите в Лондон и Оксфорд. Заместник главен редактор на популярното списание ¡Hola! и главен редактор на ¡Hola!, Мексико. Автор е на няколко романа: "Игра на дама", "Слънчеви очила за дъждовни дни", "С вкус на прясна лимонада", "Щастието е чаша чай с теб" и "Забранява се неверието в съдбата".
"Щастието е чаша чай с теб" се превръща в бестселър в Испания и правата за него са продадени в редица европейски държави. "Времето на жените без часовник" е най-новият й роман и е написан в типичния за авторката увлекателен стил. Очарователните персонажи намират място в сърцето на читателя още от първата страница, а оригиналната история забавлява, носи нежност и поддържа любопитството до самия край.
Три интересни факта за Мамен Санчес и "Времето на жените без часовник":
Всичко започва с приятелите
Писателският път на Мамен Санчес започва след една среща на по чаша кафе с близки приятелки от университета. Трите дами обичат не само да четат, но и да пишат, и решават да превърнат тези срещи в традиция и да ги използват, за да подобрят уменията си. Благодарение на тези събирания се оформя първият роман на Мамен Санчес, а днес тя има десет написани книги – за възрастни и за деца. Неслучайно в голяма част от книгите, сред които е и "Времето на жените без часовник", читателят може да открие темите за приятелството, силата на споделените идеи и съвместното творчество.
За журналистиката като част от живота
Мамен Санчес е заместник главен редактор на популярното списание ¡Hola! и главен редактор на ¡Hola!, Мексико. Списанието всъщност е основано от дядо й и по-късно управлявано от баща й. Самата тя израства в света на журналистиката и често включва елементи от него в романите си. Затова не е изненадващо, че във "Времето на жените без часовник" няколко от героите са журналисти, а читателят е въвлечен във вихъра на интригуващо журналистическо разследване.
Историята, феминизмът и славата
Сред привидно леките теми в най-новия си роман Мамен Санчес включва и препратки към тъмното минало на Испания и цензурата по време на диктатурата на Франко. Феминизмът и мястото на жените в обществото също се появяват често в сюжета. На преден план е и славата – търсена от някои и опасна за други. Благодарение на разнообразието от актуални теми и очарователните герои книгата неусетно увлича читателя и го пренася във вълнуващото време на жените без часовник.
Прочетете избран откъс от "Времето на жените без часовник", която излиза от издателство "Хермес" в превод на Ивинела Самуилова.
Натисна звънеца, изчака и след няколко секунди долови шум от нечии ситни стъпки по чакъла.
- Кой е?
За втори път чуваше мелодичния глас на Алисия Валиенте. Развълнува я заради възрастта, която издаваше, и заради любезното, мило звучене. Изведнъж изпита безпокойство за сигурността на тези две възрастни жени, живеещи сами без никакво наблюдение и защита. Дали поне имаха алармена система, свързана с частна охранителна фирма?
- Аз съм Мая, новата съседка. Видяхме се тази сутрин. Спомняте ли си?
Кръстоса пръсти за късмет краткосрочната памет на Алисия да функционира нормално. Понякога възрастните хора си спомнят съвсем ясно най-незначителни случки от детството, но забравят важни неща от настоящето, като това да спрат газта или да си вземат лекарствата.
- Разбира се, че си спомням - отвърна Алисия, а Мая усети весели нотки в гласа й.
Без да задава повече въпроси, отвори зелената порта, а на лицето й грееше приветлива усмивка.
- Виж ти! - възкликна изненадана. - Донесла си ми бонбони!
- Да - засмя се Мая. - Да се появиш в къщата на съседите по този начин е по-скоро американска традиция, но много исках пак да ви видя и да се представя като хората. Сутринта не бях в най-добрия си вид, бях излязла да потичам.
- Колко мило - каза Алисия. - Влез, не стой отвън.
- Наистина не исках да ви притеснявам - поколеба се Мая.
- Не ме притесняваш, скъпа. Сестра ми замина за Мадрид и ме остави съвсем сама. Малко компания ще ми дойде добре. А ако нямаш нищо против да останеш за обяд, си добре дошла. Мислех да готвя задушено. Обичаш ли?
Мая изобщо не си бе представяла, че ще бъде толкова лесно да прекрачи прага на тази къща, нито че през първия ден от престоя й в Лос Росалес Алисия Валиенте ще я покани на обяд. Напротив - имайки предвид славата на сестрите на отшелнички, бе предполагала, че да влезе тук ще е толкова невъзможно, колкото да превземе крепост.
- Много - излъга тя. - А и аз съм съвсем сама.
Вече вътре в имението, Мая отново си помисли колко беззащитни изглеждат нейните съседки.
- Не се ли страхувате да живеете сами тук? - попита, докато вървяха бавно по чакълестата алея.
- Искаш да кажеш - на нашата възраст?
- Понеже всеки може да влезе и да ви ограби…
- И какво ще вземе, като нямаме дори телевизор? Книгите?
Засмя се весело, макар смехът й да прозвуча като суха кашлица, и после отвори вратата на къщата. Виждайки купищата книги, които пълзяха по всички стени, Мая си помисли, че някой наистина би могъл да забогатее, ако ги продаде на старо. Бяха навсякъде: по безбройните етажерки, върху мебелите, по первазите на прозорците, върху рафта на камината и струпани безразборно по всички ъгли.
- Повечето са на сестра ми - обясняваше домакинята й, развеселена от изненаданата физиономия на Мая. - Страда от някаква форма на синдрома на Диоген, макар че, за щастие, е само по отношение на книгите. Когато беше млада и отиде да живее в Мадрид, ги пъхаше навсякъде, включително във фурната. Така че може да прецениш колко малко готви и колко много чете.
Отново се засмя с наподобяващия й суха кашлица смях, докато се придвижваше в сумрака на къщата. Миризмата вътре беше уютна, смесица от аромат на запалено огнище и стари книги. Светлината се промъкваше между сенките на дърветата в градината и ако успееше да влезе вътре, оставаше приглушена, осветявайки само някое и друго ъгълче.
На централно място в къщата имаше величествено дървено стълбище, което се изкачваше до кулата. С широк, добре излъскан парапет, а от двете страни на стъпалата - отново купчини книги. В салона срещу камината бяха разположени две удобни кресла с табуретки за краката и вълнени одеяла, сгънати върху подлакътниците. В дъното стоеше старо, много използвано пиано и неудобен диван от тези, които плашат гостите, тапициран през седемдесетте от самата Алисия, в унисон със завесите от зелено кадифе. Малко по-встрани имаше маса за игра с добре изгладена покривка и подредени тестета карти, около която бяха сложени четири стола от масивно дърво. Обстановката беше семпла и приятна, но неподхождаща на жена, която годишно получава цяло състояние и която, ако иска, би могла да живее в палат. За авторските права на “Потулена реалност” с безбройните издания, международни преводи и отчисления от филми и театрални постановки за сценарии по сюжета на книгата, според списание “Ролинг Стоунс” приходите на Естела Валиенте се равняваха на милионите, които печелеха някои от големите рок звезди.
- Кой свири на пиано? - поиска да узнае Мая.
- И двете свирим, но никоя не го чува - засмя се Алисия. - Малко сме глухи.
Някой бе захвърлил небрежно местния вестник върху дивана. Алисия внимателно го оправи и го подаде на Мая.
- Заповядай - каза, посочвайки вехтия диван - настани се удобно и се забавлявай, докато приготвя обяда.
- Не искате ли да ви помогна в кухнята?
- Дума да не става. Всеки да си гледа неговата работа.
Състоянието на дивана беше по-лошо, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Някои от пружините се бяха извадили и се забиваха в гърба и задните части. Трябваше да намери удобна поза и да застине неподвижно в нея, като дама от 18-и век в присъствието на благороден ухажор. Докато Алисия шеташе край печката, вдигайки ужасен шум, Мая огледа дневната, като обръщаше внимание на всеки детайл и запомняше заглавията на някои от книгите, които й бяха известни. По-късно щеше да запише в тетрадката си цялата тази информация, заедно с усещанията, които складираше в паметта си: температурата, миризмата, светлината и неравностите на мястото, на което седеше.
Пое въздух, вдишвайки вселената на Естела Валиенте. Установи, че не е толкова потискаща и е доста по-интимна, отколкото си бе представяла. И по-автентична. Тук живееха хора от плът и кръв, които играеха карти и свиреха на пиано и които, вместо да участват в лудостта на света, предпочитаха да го наблюдават от един неудобен диван и да четат новините в местния вестник.
