"Малкото шато в Прованс" от Рут Кели е роман за новите начала и значението на мечтите - eдна жена оставя тегобите на стария си живот и разбитото си сърце, за да изгради ново бъдеще сред уханните лехи на шато в Южна Франция.
Ева е хваната в капан. Живее сиво ежедневие в големия, безчувствен град, вкопчена в работа, която не ѝ доставя удоволствие. Съпругът ѝ от двайсет години Марк е опразнил цялата им банкова сметка в неразумни инвестиции, а сега изчезва яко дим, без обяснение къде е отишъл и дали ще се появи отново. Отгоре на това всичко сочи, че ѝ изневерява.
Ева не би могла да се чувства по-отритната от всички, когато изненадващо получава писмо от Южна Франция. Дядо ѝ, когото не е виждала от дете, е завещал цялото си шато на нея. Какво може да търси Ева в Южна Франция? Единствената ѝ цел в живота винаги е била да си осигури стереотипичната представа за модерен комфорт – кариера, брак, деца.
Първият ѝ инстинкт е да продаде шатото. Но опияняващият пейзаж на Прованс, лозята и детските спомени са достатъчни, за да я накарат да забави темпото и да се отдаде на простите житейски ценности. Запознанството с красивия сервитьор Жак също я кара да се колебае. Може би френското вино е ключът към истинските корени на Ева.
Но миналото готово ли е да я пусне, или ще се върне, за да посегне на новия ѝ дом?
"Малкото шато в Прованс" – забавната, романтична история на Рут Кели – отпраща читателите на пътешествие в търсене на щастието, равновесието в живота и свободата на новото начало. Пропит с аромата на сутрешно кафе и изкусителното разнообразие на провансалските вина, това е роман за всеки, който някога е губил нещо, но е намирал нова, по-добра истина за себе си.
Прочетете откъс от дебютния роман „Малкото шато в Прованс” на британската писателка Рут Кели, която излиза от издателство "Сиела". >>>
Първа глава
Ноември 2017-а
Ева притискаше телефона до ухото си с лявото си рамо, а с двете си ръце се бореше с упоритата ключалка на входната си врата.
Дъждът, който се сипеше във врата ѝ, и постоянният брътвеж на съпруга ѝ затрудняваха концентрацията ѝ, но най-накрая ключът влезе и ключалката поддаде.
Влезе изтощена в топлото.
Докато Марк продължаваше да бръщолеви за това как бе прекарал работния си ден, Ева вдигна малката купчина писма от постелката. Пусна ключовете в купата на масата в трапезарията, свали мокрите си ботуши, съумя да се измъкне от прогизналото си палто, развърза цветния си шал и провеси всичко на закачалката до огледалото.
Намръщи се на изражението си. Изглеждаше безобразно.
Изненадващият дъжд на път за вкъщи бе сплъстил косата ѝ в матови кичури. Гримът ѝ се бе разтекъл по лицето, оставяйки мастилени следи над скулите ѝ.
Тръгна с влажните си чорапи по коридора към кухнята.
Във въздуха все още се усещаше уханието на снощното пиле, но преди да проветри стаята, ѝ трябваше чаша хубаво вино, с което да отмие стреса от днешния ден.
Изведнъж се сети, че вече двадесет минути говори с Марк по телефона, а той все още не я бе попитал за нейния ден.
Ева притисна телефона към рамото си, за да си отвори бутилка совиньон блан. Бялото вино се плискаше в бутилката и тя напълни чашата си почти до ръба. Вдигна я към устните си за дълга глътка, от която усети как алкохолът проряза гърлото ѝ.
Марк нищо не разбираше, когато трябваше да се избере хубаво вино. Интересуваше го само да е на промоция. Две бутилки на цената на една, двадесет процента отстъпка. Ако имаше промоция, той трябваше да се възползва. Ева хвърли лют поглед към двете картонени кутии, пълни с долнокачествен боклук, наредени до стелажа за вино, които все още чакаха своя ред да бъдат изпразнени.
– Кога мислиш, че ще се върнеш? – попита тя, като го прекъсна по средата на изречението му.
Три седмици и половина откакто Марк отсъстваше, пратен на север от строителната компания, за която работеше. Припомни си как ѝ бе казал, че ще строят мотел близо до Лийдс.
– Няма да отнеме още много, скъпа, знаеш, че тези неща си искат своето.
Но не беше в негов стил да прекара толкова време, без да се прибере дори за уикенда. Макар Ева да се радваше на малко време, в което да остане сама след двадесет и три години брак, разстоянието все пак започваше да се усеща.
– Ами, утре мисля да пазарувам, затова е добре да знам – искаше от него по-конкретен отговор.
– По-спокойно, вече ми дишат във врата, мога да мина и без твоето заяждане – изстреля той.
Ева лесно можеше да си представи сините му очи как се свиват, когато изплюва думите. Захапа устни, както често ѝ се случваше тези дни. Бе се научила, че е по-добре да не противоречи на Марк.
Вместо това се отнесе, гласът му се превърна в бял шум и тя се загледа в пощата.
С показалеца си отвори първото писмо. Беше ваучер от любимия ѝ магазин за дрехи. Кога за последно се бе наградила с нещо ново? Всички пари, които успяваха да заделят, отиваха за дъщеря им Софи или за отдавна закъснелите ремонти на къщата им.
Но ако трябваше да бъде честна със себе си, Ева трябваше да си признае, че отдавна е неглижирала външния си вид. Редуваше три панталона за работа, а вкъщи ѝ се искаше само да си облече пижамата и да се увие в пъстро-синята си жилетка, за която Марк казваше, че прилича на пеньоар, и то не по хубавия начин.
Остави ваучера настрани точно когато Марк смени темата от работата си към Софи, която бе първа година в университета в Бирмингам.
– София се обади днес да поиска сто паунда, за да си купи рокля за парти.
Дъщеря им бе момичето на татко, лесно го убеждаваше. Негова беше вината – още откакто бе малка той се съгласяваше с всяко нейно желание. Това означаваше, че на Ева често се налагаше да играе нечестната роля на злодея, на лошата майка, която казва „не“. А в очите на дъщеря им Марк беше безгрешен.
Ева отвори следващото писмо и отвърна:
– Софи разполага с десетки рокли, които все още не е обличала. А и...
Но не успя да довърши изречението. Думите не излязоха щом видя цифрите върху листа. Не можеше да повярва.
Въобразяваше ли си това, което бе в ръцете ѝ? Затвори очи и отново ги отвори. Но числата все още стояха пред нея, изписани върху снежнобялата хартия на жилищното дружество.
– Да, знам, но ти е ясно какво става, когато не може да си купи нещо ново и...
– Марк? – прекъсна монолога му.
– Да, какво има?
– Това не може да е вярно – прошепна тя и обърна писмото, с надеждата истинските цифри да са от другата му страна. Със сигурност това беше грешка.
– Да, какво става? – в гласа му вече се усещаше нервност, като че очакваше някоя лоша новина. – Всичко наред ли е?
Настояваше за отговор. Несъмнено Марк звучеше притеснен и виновен. След две десетилетия общ живот Ева можеше да разчете всеки нюанс в гласа на съпруга си.
– Не, нищо не е наред! Дружеството твърди, че от шест месеца не сме си плащали ипотеката!
Това беше моментът, в който Марк трябваше да се включи и да се нахвърли срещу банката, задето са такива некадърни идиоти, че да пратят сгрешени документи. Вместо това от другата страна и отговори единствено притеснителна тишина.
В стомаха си почувства ужаса и почти се задави, четейки числата.
– Казват, че им дължим 15 000 паунда...
Марк все още не бе изрекъл нито дума. Мълчанието говореше вместо него.
С всяка следваща дума гласът на Ева се покачваше с една октава, повишаваше се в яростта си, докато накрая изведнъж изригна.
– Ще ни вземат къщата! Слушаш ли ме въобще, Марк?
Ева се зачуди дали съпругът ѝ не бе затворил телефона, но после чу тихото изсвирване, когато той бавно си пое дъх и от слушалката се чу спокойният му глас на бизнесмен.
– Това не е нещо, което не мога да оправя, знаеш, просто се успокой.
Спокойна? Думата беше като червено знаме пред разярен бик.
– Напът сме да станем бездомни, а ти ми казваш да съм спокойна?
Марк винаги умееше да извърта нещата. Ева беше прекарала по-голямата част от брака си извинявайки се за грешки, които всъщност бяха негови.
– Нямаше да съм замесен в тази каша, ако не беше ти. Всичките си пари харча, за да ви правя щастливи теб и Софи и единственото, което получих, е задължения и дългове.
Едва ли Ева можеше да се различава повече от лъскавите съпруги, които настояваха мъжете им да им купуват кичозни домове. Не беше материалистка, всъщност тя беше тази, която поставяше всички останали на първо място и не мислеше за себе си.
Този неочакван удар изкара почти всичкия въздух от дробовете ѝ, но тя успя някак да запази самообладание.
– Къде са парите, Марк? За какво ги изхарчи?
Дълбоко в самовлюбеното си сърце Марк знаеше, че Ева никак не бе заинтересована да се състезава със семейство Джоунс и макар да обичаше да печели споровете и да обвинява нея, когато му се удадеше, този път трябваше да падне по гръб. Нямаше измъкване. Призна си.
Докато разказваше как бе загубил десетки хиляди в провалена сделка с недвижим имот в Коста дел Сол, на Ева ѝ причерня.
Успя да седне върху един от хромираните бар столове около гранитния им кухненски остров и се хвана за ръба му, за да изчака ужасното замайване да отмине.
Усети се, че на всеки няколко минути повтаря последните думи на Марк, сякаш това щеше по някакъв начин да ѝ помогне да схване безнадеждността на ситуацията им.
– Лихвар?
– Да, вярно е, трябваше да направя нещо, за да намеря парите, които да инвестирам, нали? И после всичко пропадна и всичко загубих.
В мислите ѝ дългът се трупаше като голяма кула от дървени трупчета, готова да се срути върху тях и да ги погребе.
