„1Q84, книга 2“ развива интригата, чиито титуляри са Тенго и Аомаме – двамата централни персонажи в романа. Годината е 1984, Аомаме пътува с такси в Токио, но попада в задръстване и е принудена да действа необичайно. Тенго, учител по математика и писател, бива въвлечен в литературна конспирация, свързана с млада, седемнайсетгодишна авторка. В същото време, пак някъде в Токио, мистериозна жена на име Даугър осигурява закрила на жертви на домашно насилие и раздава своята нелегитимна справедливост.

След „1Q84, книга 1“ – първи том от най-нетърпеливо чаканата творба на Харуки Мураками, придобила статус на енигма и взривила очакванията на читателите далеч преди да се появи на световния литературен пазар. На фокус са два култа – на една християнска секта, известна като Обществото на свидетелите, и култът на мистериозната секта, предизвикала атаката с нервнопаралитичен газ в токийското метро през 1995 г. Действието стартира през 1984 г., но впоследствие се пренася в паралелния свят на 1Q84 година (Q=question mark, въпросителен знак), където човек може да изчезне безвъзвратно.


Предлагаме ви част от романа:

Макар да не бяха обявили официално края на дъждовния сезон, небето над Токио бе дълбоко синьо и лятното слънце биеше право върху земята. С новоизбуялия си товар от зелени листа върбите отново хвърляха по улиците плътни, потръпващи сенки.

Тамару, в тъмен летен костюм и плътна едноцветна вратовръзка, чакаше Аомаме на входната врата. По него не се виждаше и капчица пот. За Аомаме открай време си беше загадка как толкова едър мъж не се поти и в най-горещия летен ден.

Кимна й леко, изрече кратък поздрав, който тя едва чу, и млъкна. Днес не си размениха обичайните закачки. Той я поведе, без да се извръща назад, по дълъг коридор към вдовицата. Аомаме го усети, че не е в настроение за приказки. Сигурно още беше разстроен от смъртта на кучката. „Ще ни трябва ново куче пазач“, беше й казал по телефона с тон, с какъвто се коментира времето, макар Аомаме да знаеше, че тонът не е ни най-малко показателен за истинските му чувства. Много държеше той на немската овчарка; от години работеха съвместно.

Внезапната й озадачаваща смърт му дойде като лична обида и предизвикателство. Загледана в безмълвния гръб на Тамару, широк колкото школска черна дъска, Аомаме си представяше какъв гняв се крие под него.

Тамару отвори вратата на хола, пропусна покрай себе си Аомаме и остана на прага в очакване на нареждания от вдовицата.

– Нищо няма да пием засега – каза му тя.

Тамару кимна и тихо затвори вратата. Двете жени останаха насаме. Върху масичка до фотьойла на вдовицата стоеше кръгъл аквариум с две златни рибки – най-обикновен аквариум с най-обикновени златни рибки и задължителният стрък зелено водорасло. Аомаме много пъти бе влизала в този хол, но за пръв път виждаше златните рибки. От време на време усещаше хладен повей по кожата си, което я навеждаше на мисълта, че климатикът е включен на слаб режим. На масата зад вдовицата стоеше ваза с три бели лилии – едри и месести, като изпаднали в медитация животинки от далечна земя.

Вдовицата направи знак на Аомаме да седне на дивана до нея. Прозорците към градината бяха закрити с бели дантелени пердета, но въпреки това следобедното слънце се усещаше силно. На тази светлина вдовицата изглеждаше необичайно уморена. Отпуснала се бе в креслото, подпряла брадичка в дланта си, с хлътнали очи, с по-набръчкана отпреди шия и с обезкървени устни. Външните връхчета на дългите й вежди бяха леко клюмнали, сякаш се бяха предали в борбата си срещу земното притегляне. Нищо чудно да бе спаднала ефективността на кръвоносната й система: кожата й сякаш се бе сдобила с бели като пудра петна. От последната им среща се бе състарила с най-малко пет-шест години. Но за разлика от друг път, днес явно не я притесняваше да й личи преумората. А това не бе никак нормално.

Доколкото бе забелязала Аомаме, вдовицата държеше – и то с доста голям успех – да е винаги издокарана, напълно мобилизирана вътрешно, с идеално изправена стойка, със съсредоточен вид и със старателно прикрити следи от остаряване.

Аомаме взе да забелязва колко много неща всъщност бяха по-различни в къщата през този ден. Самият цвят на светлината изглеждаше променен. Дори аквариумът, един тъй обикновен предмет, не се връзваше някак си с обзаведената с антична мебел елегантна стая с висок таван.

Подпряла брадичката си, вдовицата продължи да мълчи известно време, загледана в съседното на Аомаме пространство, където, Аомаме беше убедена, нямаше кой знае какво за гледане. Вдовицата просто се нуждаеше от място, където временно да спре погледа си.
– Искаш ли да пиеш нещо? – попита тихо вдовицата.
– Благодаря, не съм жадна – отвърна Аомаме.
– Там има студен чай. Сипи си една чаша, ако искаш.


Харуки Мураками е несравним в умението си да миксира жанрове, да експлоатира фабулни похвати, да балансира на границата между фикция и реалност. Романът „1Q84“ е еманация на разюзданото въображение, подписана с тайнство, елегантност и стил. Това е десетата творба на големия японски писател, която „Колибри“ издава.

Цена: 16 лв.

Очаквайте на 26 ноември и третата, последна книга от футуристично-реалистичния шедьовър на японския автор.