Творческата кариера на Кристен Рупениън се преобръща напълно през 2017 г., когато престижното литературно списание "The New Yorker" публикува разказа ѝ "Човекът с котките". Историята засяга парливата тема за връзките, за ролята на жените в тях и за правото им да казват "не" в момент, в който в САЩ се заражда движението #MeToo. След публикацията разказът се разпространява мигновено в интернет, превръщайки се в повод за дебат в социалните мрежи за сексуалните права на жените.
"Много е трудно едно художествено произведение да стане център на такова обществено вълнение. "Човекът с котките" обаче докосва вътрешни струни и успява да покаже колко е трудно да бъдеш млада жена в днешно време", споделя Елиф Шафак за историята на Рупениън.
"Човекът с котките" е включен в дебютния сборник с разкази на авторката "Знаеш, че си го просеше" заедно с още 11 интригуващи истории за страст и наказание, вина и гняв, удоволствие и ужас от причиняването и преживяването на болка. Сюжетите обхващат широка гама от жанрове и изследват сложните, често мрачни и забавни, взаимовръзки между пола, сексуалността и властта. Разказите едновременно очароват и отблъскват, провокират, плашат и радват в еднаква степен. Сборникът на Рупениън е обявен за една от най-очакваните книги на 2019 г. от авторитетни издания като Vogue, Huffington Post, Entertainment Weekly, Marie Claire, Bustle и Kirkus Reviews.
Boston Globe определя дебютна колекция на Рупениън като великолепна комедия на отмъщението, а Kirkus Reviews подчертават: "12 различни истории – от неудобни до наистина ужасяващи и често, макар и невинаги, фокусирани върху порочната и противоречива женска природа… Тревожни, запомнящи се, може би извратени и много, много забавни".
Кристен Рупениън израства в Плимут, Масачузетс. Като малка обича да чете, но не книгите, които са подходящи за възрастта ѝ. Често посяга към библиотеката на майка си, откъдето отмъква романи на Стивън Кинг и Дийн Кунц. В краен случай препрочита творбите на любимия си автор Рей Бредбъри. Рупениън има магистърска степен по литература от Мичиганския университет и докторска степен от "Харвард" .
Прочетете уводен откъс от "Човекът с котките" от Кристен Рупениън, която излиза от "Егмонт".
Марго се запозна с Робърт една сряда вечер в края на есенния семестър. Тя продаваше на бюфета в арткино в центъра, а той дойде и купи голям плик пуканки и кутия захарни пръчки „Ред Вайнс“.
– Доста... нетрадиционен избор – подхвърли тя. – Май досега никога не съм продавала цяла кутия „Ред Вайнс“.
Флиртуването с клиентите й бе навик, останал от време- то, когато работеше като бариста и си докарваше добри бакшиши с това. Посетителите в арткиното не даваха бакшиш, но работата бе отегчителна, пък и си помисли, че Робърт е сладък. Е, не чак толкова сладък, та да отиде у тях на парти, но достатъчно, за да си изфантазира как хлътва по него, ако той седи насреща й на някоя досадна лекция, макар да бе сигурна, че вече е завършил колежа и е най-малко в средата на двайсетте. Висок беше, а тя харесваше такива; мерна татуировка, дето се подаваше изпод навития ръкав на ризата. Но пък килограмите му бяха повечко, брадата – малко прекалено дълга и бе леко прегърбен, сякаш брани нещо.
Робърт обаче не клъвна. А дори да се бе поддал, го показа само като отстъпи назад, като че я подканяше да се приведе по-близо към него и да се постарае малко повече.
– Е – отвърна, – добре тогава. – И си прибра рестото в джоба.
Следващата седмица обаче пак дойде в киното и пак си купи кутия „Ред Вайнс“.
– Все по-добре се справяте с работата – каза й. – Тоя път успяхте да не ме засегнете.
Тя сви рамене.
– Значи съм готова за повишение – отвърна.
След края на филма той се върна при нея.
– Момичето на бюфета, дай ми телефона си – рече. И за своя изненада тя му го даде.
През следващите седмици от тези няколко разменени реплики по повод захарните пръчки двамата с есемеси създадоха сложна конструкция от шеги, чиито теми и посоки се разпростираха и сменяха толкова бързо, че понякога тя виждаше зор да бъде на ниво. Той се оказа много интелигентен и тя си даде сметка, че здравата трябва да се напъне, за да го впечатли. Скоро установи, че той обикновено светкавично отговаря на съобщенията й, но ако нейният есемес се забави с повече от няколко часа, следващото му съобщение винаги е кратко и не съдържа въпрос, тъй че от нея зависеше дали ще продължи разговора, което тя винаги правеше. Няколко пъти се случи така, че нещо друго ангажираше вниманието й по цял ден, а и повече, и тя се питаше дали с това размяната на есемеси ще секне окончателно; после обаче й хрумваше нещо забавно или пък попадаше на снимка в интернет, която имаше отношение към закачката им, и двамата започваха отново. Тя все още не знаеше много за него, защото никога не отваряха дума за лични работи, но ако успееха да си разменят две-три сполучливи шеги последователно, наставаше оживление, все едно танцуваха. После, късно една вечер по време на сесията, тя се оплака, че нито една менза не е отворена, а в стаята си няма даже залък хляб, защото съквартирантката й е омела съдържанието на колета с продукти от къщи, и той предложи да й купи захарни пръчки, та да се подкрепи. Отначало тя парира предложението му с поредната шега, защото наистина трябваше да учи, но отговорът му бе: „Не, сериозно говоря, престани да се занасяш и идвай“, тъй че тя навлече якето направо върху пижамата и се срещна с него в един от денонощните магазини на веригата „7-Единайсет“.
Часът бе около единайсет. Той я поздрави без каквито и да било церемониалности, все едно се виждаха всеки ден, после я вкара вътре да си избере нещо за хапване. В магазина нямаше „Ред Вайнс“, затова й купи вишнева скрежина и пакет „Доритос“ заедно с последния писък на модата – запалка във форма- та на жаба с цигара в уста.
– Благодаря за подаръците – рече тя, когато излязоха навън.
Робърт носеше ушанка от заешка кожа със спуснати наушници и дебела старомодна пухенка. Тя реши, че му отива, макар да изглежда малко глупаво; ушанката подсилваше излъчването му на дървосекач, а пухенката прикриваше корема и тъжно приведените рамене.
– Пак заповядай, момиче от бюфета – отвърна той, макар, естествено, вече да знаеше името й.
Тя очакваше, че той ще понечи да я целуне, и се готвеше да се дръпне и да му подложи буза, но вместо да я целуне по уста- та, той я хвана за ръка и нежно положи целувка на челото й, сякаш беше нещо безкрайно скъпоценно за него.
– Залягай над учебниците, миличка – каза. – Доскоро.
На връщане към общежитието тя се почувства изпълнена с искряща лекота, което разпозна като знак за първоначално хлътване.
Докато си беше у дома за ваканцията между семестрите,
двамата разменяха есемеси почти непрекъснато – не само шеги, но и дребни подробности за ежедневието си. Започнаха да си пожелават „добро утро“ и „лека нощ“, а когато му зададеше въпрос и той не отговореше на секундата, тя усещаше как я пробожда тревожен копнеж.
Така научи, че Робърт има две котки – Му и Ян. Двамата измислиха сложен сценарий, в който котката от нейното детство Пита флиртува чрез есемеси с Ян; с Му обаче разговаряше официално и студено, защото ревнуваше Му заради връзка- та й с Ян.
– Защо непрекъснато пращаш есемеси? – попита я на вечеря пастрокът й. – Връзка ли имаш с някого?
– Да – отвърна Марго. – Казва се Робърт, запознахме се в киното. Влюбени сме и вероятно ще се оженим.
– Хм – измърмори пастрокът й. – Предай му, че имаме въпроси към него.
Моите родителите разпитват за теб, написа му тя, а Робърт й отговори с усмихнато емоджи, чиито очи бяха като сърца.
