„Артистът” е първият ням филм, прожектиран на голям екран след "Silent Movie" на Мел Брукс през 1976 и за всеобща изненада спечели няколко „Златни глобуса” и 10 номинации за „Оскар”. Вярно е, че при ранните му излъчвания голяма част от публиката се изнесла и хората си получили парите за билетите обратно, защото не подозирали дребната подробност, че във филма не се чуват диалози, а се четат с помощта на табелките, които помним от филмите на Чарли Чаплин.

Но е истина и че онези, които знаят за какво става дума и изчакат до края, оставили предразсъдъците си пред киносалона, си тръгват с широки усмивки от залите. Хубава работа, ама френска? Съвсем не – този филм е забавен, с много препратки към класически филми (например – някои мелодии, взети назаем от „Шемет” на Хичкок, но не само) и въпреки това успява да изглежда актуален. До голяма степен чарът на филма се дължи на чудесната актьорска игра на Жан Дюжарден в ролята на Джордж Валънтайн и на лъчезарното екранно присъствие на Беренис Бежо (Пепи Милър). Героите им олицетворяват новата и старата епоха в киното – краят на немите филми и навлизането на „озвучените” истории, подпечатани с чисто човешка любов, която така и не се осъществява. Но пък тя свързва героите по същия начин, по който миналото и бъдещето не могат едно без друго. Което пък може би отговаря на въпроса защо му е на режисьора Мишел Хазанавичус да прави ням филм през 21 век. И да получи награди за това нестандартно решение.

Хазанавичус написва и режисира сценарий за историята на актьора Джордж Валънтайн, който в началото на филма е в пика на кариерата си. Като звезда на филмовото студио „Кинограф” и на немите филми, които са единственият вариант за екранно забавление през 1927г.., Джордж е самовлюбен, доволен от живота си и както се казва на чист български език, морето му е до колене. Точно тогава едно изпуснато портмоне му представя Пипи – амбициозна и чаровна начинаеща актриса, която приема срещата си с големия актьор като знак, че може да се пребори за мястото си в Холивуд. Не след дълго бързото развитие на технологиите прави възможни озвучените филми, в които собственикът на студиото Ал Зимер (Джон Гудман) предусеща „бъдещето” на киното. Гордостта на Джордж не му позволява да приеме, че времето на нямото кино (и на него самия) е отминало и той напуска Зимер, за да се сгромоляса с опитите си да прави ленти с изтекъл срок на годност. А през това време Пипи е изкачила стълбичките на кариерата си до добиване на звездния статус, който Джордж така тъжно и от глупост е загубил. И така… кой ще победи в битката между консерватизма на старото, противопоставен на плама на новото? Или все пак е възможно те да съществуват заедно на цената на малки, но необходими компромиси и от двете страни? По човешки...

С много танци и без нито един "зуум" кадър, "Артистът" сам по себе си отговаря на горните въпроси.

Oт 24 феврурари в кината. От Форум Филм.