Не си виновна ти. И аз не съм виновна. Макар непрекъснато да си измисляме общи и отделни вини – благодарение на типично женското ни, перфидно умение да се самообвиняваме и самонаказваме. И, съответно, да вменяваме вина на тези около нас.

Сюжетите са безброй, както и постоянно повтарящи се сценарии за тях. Всички наши истории за вини са обвързани с тежки избори, срамни тайни, предателства, угризения, забранена любов, ревност и отблъскване, жестокост към себе си и другите, гняв и отмъщение, нарушени обещания, неодобрени желания или начин на живот, недовършване на нещо, неспособност за постигане на нещо, манипулиране, злоупотреба, унижения, страх...

Чувството за вина е дериват на страха. Страхувам се, че ще ме разкрият и накажат, задето съм извършила нещо лошо или защото просто не се справям. Затова избирам да се измъчвам сама. Мълча, заключена във вината, понеже се страхувам, че не заслужавам опрощаване. Къкря бавно в котела на собствения си малък ад.

Юнг твърди, че пазенето на тайни ни откъсва от подсъзнанието. И че там, където има срамна тайна, се формира „зона на смъртта” – изтръпнало, безчувствено място в женската душа, което не реагира адекватно.

Но тайната все някога ще се промъкне навън „по чорапи” – с необяснима меланхолия или с ненадейни, помитащи пристъпи на страх или гняв, с физически симптоми, болести и болки, със странни реакции на външния свят – на книги, филми или дори на реклами, с издайнически лапсуси... Защото подсъзнанието не подлежи на обуздаване, то изисква от нас вътрешен разговор и честност, приемане и прошка.

„Тайната винаги намира път за бягство. И как постъпва жената, когато открива, че тайната изтича? Тя се втурва след нея с огромен разход на енергия. Отново я овързва, хвърля я в зоната на смъртта и строи още по-здрави стени. Обляна в пот и задъхана като локомотив, жената обляга гръб на последната си психическа гробница. Жената, която носи тайна, е изтощена жена”, пише Клариса Пинкола Естес в „Бягащата с вълци”. И продължава: „Всеки прави грешни избори с думи или дела, преди да разбере грешката си и да осъзнае последствията. Но в тази вселена няма нищо, което да не може да се прости. Нищо. „О, не! – казвате вие, - ОНОВА, което аз направих, е абсолютно непростимо”. Аз ви казвам, че НИЩО, което човек е извършил, върши или може да извърши, не е непростимо. Нищо.”

Затова нека се вслушаме в рецептата на Естес за лекуване на вината. Тя учи жените да шият „палто на изкуплението”. Това е палто, на което са окачени и закърфичени всички вини, обиди, рани и травми, белязали живота й. Това е нейният разказ за преживяванията като изкупителна жертва: „Планът ми беше да ушия палтото и да го изгоря. Но, знаете ли, вместо да го унищожа, аз го закачих в коридора и всеки път, когато минавам край него, вместо да се чувствам зле, се чувствам добре. Открих, че се възхищавам на жената, която може да носи такова палто и въпреки това твърдо да продължава напред, да пее, да твори и да размахва опашка. Колкото по-гадни и кървави са тези „бойни палта”, толкова по-добре – те са доказателства за издържливостта ни, за нашите провали и победи.”

Не съм виновна аз. И ти не си виновна.