Коня, февруари 1246 година.

Чували са Шамс от Тебриз да заявява: “Книжникът живее според следите, оставени от писалката. А суфистът обича следите от стъпки и живее според тях.” И пак Шамс към шейх Ясин: “Бях наблизо и си рекох: “Защо да не се отбия до медресето и да посетя човека, който ме мрази най-много в града?...Твърдиш, че няма да разговаряш с мен, затова пък непрекъснато говориш за мен. Не спираш да злословиш за нас с Джеллаладин Руми, а също и за всички мистици, поели по пътя на суфизма... Суфистът казва: “Вместо да съдя другите, ще се занимавам с духовната си среща с Бога”. А правоверният книжник търси грешките вместо в себе си, все в околните...Защо не питаме учениците ти какви предпочитат да са: мъдреци, които знаят отговорите, или озадачени хора, които не разполагат с друго, освен с въпроси? Най-невеж е онзи, който си мисли, че разполага с всички отговори...Сблъсъкът между книжника и мистика е сблъсък между разума и сърцето. Сами избирайте! (“Любов”, Елиф Шафак)

Коня, септември 2009 година.

“Нима ще зарежеш съпруга си заради мъж без бъдеще”, бяха я питали отново и отново приятелите и съседите. “Ами децата? Смяташ ли, че ще ти простят някога?” Ето как Ела разбра, че ако за обществото има нещо по-страшно от това жена да напусне съпруга си заради друг мъж, то е тя да напусне бъдещето заради настоящето...Но живот без любов не е живот. Не се питай към каква любов се стремиш, духовна или материална, божествена или земна, източна или западна. Почнеш ли да делиш нещата, следва ново и ново делене. Любовта няма етикети, няма определения. Тя просто е това, което е. Любовта е жива вода. А влюбеният е душа от огън. Светът се върти по друг начин, когато огънят обикне водата. (“Любов”, Елиф Шафак).

Коня, октомври 2012 година.

Ето ме, сбъднала един от сънищата си, търкам невярващо очи - в същото това медресе съм (Бюйук Каратай Медресе), където преди 8 века странстващият дервиш Шамс е предизвикал Ясин, тълкувателя на Корана, пред смаяните му ученици. Оня Шамс, когото прочутият поет и мистик Джеллаладин Руми е обичал повече от живота си. Тяхната необикновена връзка е описана от турската писателка Елиф Шафак в романа й “Любов”. Тук, в удивителното училище Каратай, превърнато днес в Музей на керамиката, Руми е идвал да медитира и да съзерцава небето. Мраморният басейн под отвора в центъра на свода позволявал астрономически наблюдения. Улей във формата на ключа сол осигурявал изтичането на водата така, че повърхността да е винаги равна и да отразявала като огледало звездния небосклон.

В музея още съхраняват ценни астролаби от онова време – Руми често сравнява човека с тях в прочутата си поетична творба “Маснави”, наричана още “Коранът на Персия”.
Бродя из Коня – град на светци и учени, магнит за поклонници от цял свят и от всевъзможни религии и доктрини. Днес е милионен индустриален, университетски и аграрен център, разположен върху плато на над 1000 метра надморска височина – зелен, благоустроен оазис с широки булеварди, модерни сгради и пищни паркове насред степта на азиатска Турция.

Според фригийците Коня бил първият град, появил се след Потопа. Населен е от шестото хилядолетие преди Христа, наблизо е най-старата позната градска общност Чатал-Хююк (9000 г. пр.Хр.), където е бил почитан култът на анатолийската Богиня Майка (по-късно Артемида, Кибела, Диана). Важно средище в древната империя на хетите (Кувана), столица на римска провинция (Икониум), земя, видяла раждането на първите християнски общности (апостол Павел донесъл лично тук Евангелието) и свикването на първите църковни събори, съседка и съперница на Византия, прекосена от кръстоносците, избрана за седалище на Селджукското царство в Рум (Анадола), люлка на бъдещата Османска империя.
Селджукските султани са били меценати, живеещи в изтънчен лукс, а Коня по тяхно време била прочута с красотата си, със своята цитадела, палати и крепостни стени. Кръстоносците на Фридрих Барбароса я сравняват с величието на Кьолн. Селджуките строят бляскави джамии и многобройни богословски училища. В едно от тях преподава най-напред бащата на Руми – Бахауддин Валад, а след неговата смърт и самият Руми. Персиец по произход, роден в днешен Афганистан, прогонен оттам от нашествията на монголите, той постепенно става най-почитаният проповедник и учител в града, но съдбовната среща с 21 години по-възрастния от него скиталец Шамс от Тебриз преобръща живота му - прави го поет и мистик, духовен водач и основател на братството на танцуващите дервиши (“тарика мевлеви”). Ето как сам Руми описва случилото се:

“Бях зелен, узрях и изгорях”.
 
“Тарика” е Пътят - космическото пътуване на душата, подобно на обикалянето на световете, описано от Данте (двамата с Руми са съвременници). Пътят на суфиста не е завършен, додето той не изпита всяко състояние (“хал”), с което Бог реши да го дари. Суфизмът се гради на вярата, че едва когато изгубиш индивидуалността си, намираш Всеобщия Аз, а екстазът (от любовта, от красотата) е единственият начин да общуваш непосредствено с Бога и да се съединиш с него. Този, който истински познава себе си, познава Бога, твърдят суфиите – всъщност той познава себе си чрез Бога. Става дума за директно познание, постигнато не в резултат на мисловен процес, а на прозрение – то зависи от милостта на Бога, който дарява Себе си на способните да го приемат.

Благодарение на Мевлана (най-високият духовен сан след Пророка) и неговия орден Коня става център на силно религиозно усърдие – чак до ден днешен. Навремето тук царяла такава забележителна толерантност, че през 12-ти век един християнин, Теодор Балсамон, твърди: “По-добре е да се подчиниш на турците, които зачитат душите на хората, отколкото на франките, които ги заплашват”. Между християни и мюсюлмани в Коня съществувало прекрасно разбирателство - селджукските султани често се женели за християнки, оставени свободно да почитат своята религия. Руми (“от Рум”), след като овдовява, се жени също за християнка, приела после исляма.

Някои от паметниците, които познавал Мевлана, сега още стоят. От прочутия дворец на султаните, завършен по времето на Руми от Аладин Кейкобад (познат ни от “Хиляда и една нощ”) е останала, уви, само една стена. Но красивата Аладинова джамия, извисяваща се на зелен хълм в центъра на Коня на мястото на някогашния Акропол, е непокътната. Руми проповядвал в нея при коронясването на Аладин - султанът изкарал дълги години изгнание във византийския двор и там попил доста от западната култура, та след завръщането си отворил гостоприемно палата си за хора на изкуството и духа. 42 колони с капители, останали от римско време, подпират дървения покрив на внушителната Аладинова джамия.
Но сърцето на Коня, разбира се, е мавзолеят на Мевлана Руми. Неговият зелен купол, покрит с емайлирани керемиди – “висок тюркоаз, изрязан върху лазура” (по Морис Баре) - осветява целия град с нежното си сияние. Под зеленото кубе с необичайна конична форма почиват останките на Учителя от Коня и неговото семейство. Гробницата му е застлана с пищно покривало, чиито златни бродерии нижат стихове от Корана. Саркофагът е върху подиум, обграден с парапет от масивно сребро. До смъртното ложе на Мевлана водят две сребърни стъпала - върволицата вярващи чака търпеливо реда си, за да ги целуне, покланяйки му се.

Необичаен мир царува под зеления купол и снимането е забранено. До гроба на Руми е положен любимият му син Султан Валад. Вляво е баща му Бахауддин Валад - в изправен ковчег, защото в предсмъртната си агония се надигнал, твърдят, да благодари на Пророка. Наоколо има и други гробове на потомци, покрити със скъпоценни тъкани от брокат и коприна. От тавана, декориран със златни инкрустации, висят пищни лампи и канделабри, осветяващи полумрака в това свято место. Под дебели стъкла са изложени богато украсени ръкописи на “Маснави” и на Корана, дрехи и вещи, принадлежали на Мевлана и на Шамс от Тебриз, музикални инструменти, старинни килими от Анадола от 13-ти век.

Правоъгълният двор отвън е обточен с килии, където някога са живели дервишите. Всяка е с малък купол от времето, когато мавзолеят на Мевлана е бил действащ манастир на братството на мевлевите. Той е закрит от Кемал Ататюрк през 1925 г. заедно с всички религиозни ордени на територията на Турция – като част от реформаторската му политика по превръщането на турската държава в светска. Днес сградата функционира като музей и място за поклонение. Вдясно са трапезарията и общата дневна, а встрани – библиотеката и стаята за ритуала “сема”, където се е танцувало два пъти месечно след петъчната молитва.

По време на “сема” дервишите, облечени в бели широкополи дрехи, се въртят около оста си под звуците на мистична суфи музика и изпадат в транс, следвайки пулса на всемира. Преди това са съблекли дългите си тъмни плащове като символ на отърсване от всичко материално. Високи шапки - като надгробни камъни за егото - увенчават главите им. Дясната им ръка сочи нагоре към небето, лявата – към земята и те сякаш са проводници, по които всяка прашинка от Божията любов стига без остатък до хората. Музиката и танцът са централни при суфизма, докато “ортодоксалният” ислям не гледа с добро око на тях като техники за постигане на екстаз. За правоверните мюсюлмани танцът е опасен, защото може да опияни душата, както го прави виното. Но според суфистите музиката води до пробуждане на душата и до свързване с вселената – музиката ни кара да си спомним за една забравена родина и да я преоткрием.

Между 11 и 17 декември всяка година в Коня се стичат хиляди поклонници, за да отдадат почит на Мевлана и да отбележат деня на кончината му (17 декември) с танци, песни и молитви. Суфистите оприличават смъртта на сватба и я празнуват като единение с Бога. В ритуала “сема” участват вече и жени (както е било в началото при Руми) – още една илюстрация за демократичността на суфи доктрината, която не дели хората според пол, раси и религии.

Церемонията “сема” може да се види напълно безплатно всяка събота вечер в Културния център на Мевлана в Коня, но фотографирането на ритуала е забранено, за да не бъдат смущавани дервишите по време на свещенодействието.

Молитвеният танц се изпълнява веднъж седмично и в скромния мавзолей на Шамс от Тебриз. Гробницата му е удивително семпла и се намира в малката действаща джамия Шамс в централна градинка в Коня, точно срещу хотел “Ani & Sems”. Според драматичната история, разказана и от Елиф Шафак в “Любов”, Шамс бил убит от учениците на Руми, които не можели да преглътнат духовната близост и любов между двамата. В заговора учасвал и един от синовете на Мевлана. След загубата на своето “слънце” (“шамс” на персийски) - съкрушеният Руми зарязва битието си на проповедник и книжник, усъвършенства танца на въртящите се дервиши и прописва стихове, всичките посветени на Шамс - за да стане “глас на чистата пустота” и най-великият мистичен поет за всички времена.

“Просто бъди Руми”, моли малко преди смъртта си своята любима един от героите на Елиф Шафак, съвременен суфист.
“В смисъл?”, пита тя.
“Ти можеш да бъдеш Руми. Ако позволиш любовта да те завладее и да те преобрази – в началото с присъствието си, после със своето отсъствие...
“Аз не съм поетеса”, възразява Ела.
“Руми също не е бил поет. Но се е превърнал в такъв. И ако си достатъчно смела, ако съм достатъчно смел, можем накрая да отидем заедно в Коня – искам да умра там.”

Аз пък онемявам в Коня. Събуждам се без глас и малко по-късно същата нощ прочитам в “Пътят на суфиите” на Рейнълд Никълсън (един от най-големите европейски познавачи на ислямския мистицизъм): “Този, който познава Бога, е ням”.

После прелиствам пак Елиф Шафак: “Всяка истинска любов и приятелство са разказ за неочаквано преобразяване. Ако преди да обикнем и след като сме обичали, сме същите, значи не сме обичали достатъчно”.
---------
Благодарности на Културно-информационния офис към посолството на Република Турция в България. Снимките в мавзолеите са направени със съдействието на турското Министерство на културата и туризма.