Когато чета Кафка, си почивам прекрасно. Страхотно е след целия напрегнат ден да се отпусна в леглото с книга за отчуждение, самота, екзистенциални проблеми. Добре де, излъгах.

Не чета Кафка, а Нора Робъртс, Дейвид Балдачи, Лий Чайлд, Борис Акунин или нещо от сорта. Страхотно е, след като 20-30 пъти съм викнала на сина ми да стане от компютъра и най-после да заспива, след като съм намерила всички абсолютно необходими, но кой знае къде захвърлени вещи на мъжа ми, след като съм пуснала пералнята и миялната, към 11 да си легна с романче - кримка, чиклит или розово. Чета си около 2 часа, не се терзая заедно с героя/героинята, защото знам, че всичко ще свърши щастливо - добрите ще победят, младите ще се оженят. Това изобилие на справедливост и любов ме отпуска и приспива прекрасно, а на сутринта съм съвършено готова да се впусна с дописки да оправям света като цяло и България в частност.

Моята любима литература наистина е непреходна. Като нямам време да отида до борсата (правя й месечен оборот колкото малка книжарница - освен гореописаните книги редовно си купувам всичко ново, интересно и стойностно, което планирам да прочета като пенсионерка, ако доживея), вадя нещо розово от библиотеката и... изненада - сякаш никога не съм го чела! Сюжетите си приличат, а кой да ти помни точно тая героиня през какви перипетии преминаваше, за да се събере с любимия.

Изобщо не ми пука, че може би изглеждам неинтелектуалка, като си признавам с каква литература релаксирам. Единственият ми проблем е синът ми, който пита защо аз си чета Гнусора Робъртс, а той, вместо да се забие в любимото си фентъзи, трябва да се мъчи да избута „До Чикаго и назад”. Обикновено му казвам „Аз, когато е трябвало, съм чела каквото е трябвало.” А той ми отговаря: „И какво от това?”