Продължение на  "До Алпите с кемпер"

Мюнхен ни посрещна мрачен, ветровит и малко студен. Привечер е и магазини, музеи и галерии за съжаление вече не работят. Правим една хаотична разходка от Мариенплац нагоре и надолу.
Искрено се забавляваме как забраната за пушене на обществени места се спазва и групи от пушачи, зъзнейки, дърпат фасове навън пред заведенията. Не успявам да си купя магнит за хладилник. Колекционирам такива от всички места, които посещавам. За сметка на това опитвам автентична кейзезане торте – сладкиш с крем от сирене. Толкова вкусен, че и истинската лейди би си облизала пръстите.

На прибиране към кемпера откриваме кокетно заведение и вли заме, за да похапнем. Сервитьорка с баварска носия и приветлив нрав успява да изкопчи от затворената вече кухня няколко вкусни ястия за нас.

Имам чувството, че в заведението са струпани старите вещи от поне 3 къщи - полилей от ковано желязо, ретро конче, метални везни, печка с ръждясали вратички, олющен дървен шкаф... Но всичко това подредено с вкус, без да създава усещане за мизерия, а напротив - за един по-различен винтидж стил.

Бретцелите - меки хлебчета с хрупкава коричка, завити в интересна форма и поръсени с едра сол, които счетохме за комплимент от заведението, защото не ги бяхме поръчвали, всъщност бяха включени в сметката и си ги платихме. Но тъй като бяха невероятно вкусни, простихме тази хитрост. Разказват, че тези хлебчета са измислени от монаси, които са ги подарявали на децата, научили добре молитвите си.

Опитахме още прословутото немско кисело зеле, мариновани колбаси, гулаш с кнедли и всичко това обилно полято с вкусна баварска бира. Вкусът на немското кисело зеле няма нищо общо с традиционно българското. Не се залива с олио, нито се ръси с червен пипер. То е сладко-кисело и в него се смесват силните аромати на хвойна, кимион, бахар и сварен в бульон бекон. Сладникавият му вкус се добива при добавянето на карамелизирана захар и малко масло.

Първото преспиване в спрял кемпер ме изненада с две неща. Първо - не съм очаквала, че толкова много се клати дори и при най-лекото движение от двойката в другия край. Второ - никога не съм страдала от клаустрофобия, но по някое време през нощта така ме тресна, че ще го помня цял живот. Отворих очи и видях таван ниско над мен, затворени прозорци с щори до краката и главата ми и плътно пуснати завеси отдясно. Буквално щях да се задуша. Слава богу само едно дръпване на пердетата ми беше достатъчно да се убедя, че има още пространство, а в това пространство има още въздух.

Събуждаме се рано. Днес ни предстои пътуване до замъка Нойшванщайн.

Очаквайте „Като герои на Дисни в замъка Нойшванщайн”