Момче, изгубено в сянката на бащината слава. Талантлив изпълнител, отхвърлян като „телевизионен актьор“. Продуцент, който на 31 години печели „Оскар“ с първия си филм. Свободомислещ човек, превърнал се в една от най-големите кинозвезди на своето поколение.
В мемоарната си книга „Шеметен живот“ Майкъл Дъглас за първи път разказва без цензура невероятната история на своя живот – от трудното детство и сложните отношения с баща му, легендарния Кърк Дъглас, през триумфите и скандалите на Холивуд до най-тежките лични изпитания.
Автобиографията на двукратния носител на „Оскар“ излиза едновременно със световната премиера и е богато илюстрирана с цветни и черно-бели снимки.
„През голяма част от кариерата си играех някаква версия на съвременния, несъвършен американец. От тези страници ще научите, че не ми беше особено трудно да го правя", заявява самият той.
Животът на Майкъл Дъглас винаги е приличал повече на напрегнат сценарий, отколкото на холивудска приказка. Роден в семейството на кинолегенда, той отрано се оказва под огромната сянка на своя баща. Когато критиците го възприемат просто като „хубавия син на Кърк Дъглас“ или го отхвърлят като телевизионен актьор, той решава да докаже, че може да изгради собствено име. И успява.
На 31 години Дъглас разтърсва Холивуд, като печели първия си „Оскар“ – като продуцент на „Полет над кукувиче гнездо“, филма, който получава пет награди на Американската филмова академия. По-късно напуска хитовия сериал „Улиците на Сан Франциско“, за да се посвети на киното и да се превърне в международна филмова звезда.
Следват роли и филми, които не просто улавят духа на времето, а често го определят – „Китайски синдром“, „Романс за камъка“, „Перлата на Нил“, „Фатално привличане“, „Уолстрийт“, „Войната на семейство Роуз“, „Първичен инстинкт“, „Пропадане“, „Американският президент“, „Трафик“ и „Зад свещника“. За ролята на Гордън Геко в „Уолстрийт“ Дъглас получава втория си „Оскар“.
„Не мога да мисля за живота си, без да мисля за моите филми“, споделя той.
Именно през тези 12 знакови заглавия Дъглас разказва и собствената си история. Читателят надниква зад кулисите на едни от най-известните филми в историята на Холивуд и научава какво стои зад създаването на култови образи, прословути сцени и незабравими моменти от снимачните площадки.
Как се оцелява в хаоса на „Романс за камъка“? Как се раждат емблематичните сцени от „Фатално привличане“ и „Първичен инстинкт“? Как е изграден образът на алчния Гордън Геко, превърнал се в символ на една епоха? И как един обикновен човек стига до пълно озверяване в „Пропадане“?
Зад блясъка на Холивуд обаче има и друга история.
Дъглас разказва откровено за бурния си първи брак, изневерите и връзките си с някои от най-известните актриси на Холивуд, за бохемския разгул и собствената си тежка борба с алкохола и наркотиците. Не спестява и най-болезнените моменти – отчаяните усилия да помогне на сина си Камерън в борбата му със зависимостта, последвалия затвор и тежките изпитания за цялото семейство.
Сред най-трудните страници е и собствената му битка с рака в IV стадий.
А сред най-светлите – любовта му с Катрин Зита-Джоунс. Дъглас разказва как я вижда за първи път на екрана и веднага се влюбва в нея. Историята им се превръща в една от най-известните холивудски любовни истории и вече повече от 25 години устоява на времето и на неизбежното внимание на таблоидите.
„Шеметен живот“ е повече от традиционна автобиография. Това е неподправен разказ за човек, който през целия си живот се опитва да излезе от сянката на велик баща, да изгради собствена идентичност и да остане верен на себе си – като син, баща, съпруг, актьор, продуцент, брат и приятел.
Това е история за възходите на пълна скорост, за паданията без парашут, за Холивуд зад кулисите и за цената на славата. Разказана с характерната за Майкъл Дъглас самоирония, откровеност и чувство за хумор.
За Майкъл Дъглас
Майкъл Дъглас е легендарен актьор и продуцент. В кариерата си има две награди на Филмовата академия, една награда БАФТА, пет награди „Златен глобус“, една награда „Еми“ за праймтайм и две награди на Гилдията на филмовите актьори. Удостоен е с наградата за цялостен принос на Американския филмов институт през 2009 г., с два почетни „Сезар“-а през 1998 и 2016 г., с гала вечер на Филмовото общество в „Линкълн Център“ през 2010 г., с почетен „Златен глобус“ на името на Сесил ДеМил през 2004 г. и със звезда на холивудската Алея на славата през 2018 г. В продължение на 27 години Дъглас е и пратеник на мира на Организацията на обединените нации.
Книгата е написана със сътрудничеството на Шейн Салерно – журналист от „Ню Йорк Таймс“, автор на бестселъри и съсценарист на „Аватар: Природата на водата“, „Аватар: Огън и пепел“, „Армагедон“, „Диваци“ и други филми. Компанията му „Стори Фактори“ има участие в над 30 бестселъра на „Ню Йорк Таймс“. С Майкъл Дъглас се познават от 25 години.
В създаването на книгата участва и Майкъл Флеминг-младши, дългогодишен филмов журналист, работил 20 години като филмов репортер във „Варайъти“ и 10 години като един от главните редактори на онлайн изданието „Дедлайн“.
Откъси
Малко след като се роди Карис, Катрин купи на родителите си къща в Суонзи, достатъчно голяма, за да побере всички ни, когато им идваме на гости. Изпращахме децата там всяко лято, за да прекарват време с баба си и дядо си, да ходят всеки ден по прекрасните плажове, да ядат риба с пържени картофи и да учат уелските песни, с които Катрин беше израснала. Стараехме се да оставаме там колкото се може по-дълго през лятото.
В Уелс времето тече по други закони. Когато Катрин се прибира у дома, това е истинско събитие. Има страшно много роднини и приятели, които обича от сърце и държи да се види с колкото се може повече от тях. За да не прекарва цялото пътуване в обикаляне с колата от къща на къща, обикновено наемаме ресторант и събираме всички на голямо празненство. Винаги се получава страхотна вечер и е огромно удоволствие да си говоря с родата на Катрин и да се виждам с уелските ѝ приятели.
При това пътуване обаче ми се наложи да си тръгна рано от купона.
– Изглеждаш посивял – каза ми Катрин.
Тя беше свикнала да ме вижда да препускам с двеста, а сега бях просто съсипан от умора. Не се чувствах просто недоспал. Усещах някакво смазващо изтощение и мозъчна мъгла, която не се разсейваше.
Нещо определено не беше наред. Когато пристигнахме на следващата ни спирка – нашата ферма близо до Мон-Тремблан в Квебек – споделих с моя съсед и приятел Лорънс Строл, че не се чувствам добре. Добавих, че от известно време имам някаква упорита болка дълбоко в гърлото, някакво възпаление на венеца зад последния кътник. Струваше ми се странно и вече бях говорил с личния си лекар. Той реши, че е обикновена инфекция, и ми предписа курс с антибиотици. Не помогна. След това отидох при специалист по уши, нос и гърло, който ми препоръча още един курс антибиотици. Последва посещение при пародонтолог. Същата диагноза. Още антибиотици. Нищо не подейства и вече бях сигурен, че инфекцията – ако изобщо беше такава – има пряка връзка с чувството ми на отпадналост.
На Лорънс хич не му хареса как изглеждам и не пожела да губим нито минута. Като виден канадски бизнесмен и голям дарител на няколко болници, той заяви, че знае точно на кого да се обади.
Преди да се усетя, вече летях с хеликоптер към Монреал. Седнах на манипулационния стол на д-р Сол Френкил, професор по отоларингология и хирургия на глава и шия в университета „Макгил“. От всички лекари, които бях посетил, той беше първият, който пъхна шпатула в устата ми. Лицето му беше на сантиметри от моето. Наблюдавах очите му с напрежение, докато той опипваше вътрешността на устата ми. Видях точния момент, в който изражението му се промени. Той спря и ме погледна. Аз също го погледнах. Каза ми, че има съвсем леко подуване от едната страна на основата на езика, което повечето лекари лесно биха пропуснали. Е, знаех, че е така – останалите вече го бяха пропуснали.
– Трябва да направим биопсия – каза той.
Гласът му звучеше спокойно, но долових интонация, която никак не ми хареса. Той постави местна упойка, с малка ножичка изряза парченце тъкан и каза:
– Ще ви се обадя.
Три дни по-късно отново бях в кабинета на д-р Френкил. Знаех, че работата е сериозна, защото думи като „доброкачествен“ или „отрицателен“ се съобщават по телефона.
– Имате плоскоклетъчен карцином – каза лекарят.
– Какво означава това? – попитах аз.__
– Това е рак в IV стадий.
Той ми обясни, че когато е натиснал основата на езика по време на прегледа, е изскочил тумор с размерите на орех.
Мамка му. Изтръпнах. Нищо на света не може да те подготви за тези думи. Когато чух „рак в IV стадий“, в главата ми отекна – смъртна присъда.
Повечето от онова, което ми казаха след това, ми е като в мъгла. Заглушено от сковаващ ужас.
Диагнозата бързо бе потвърдена със скенер. Туморът беше на труднодостъпно място – нито отпред, нито изцяло отзад, а в преходната зона. Д-р Френкил се опитваше да звучи възможно най-обнадеждаващо.
Бях на шейсет и пет години и бях изживял приказен живот. Обожавах професията си; най-после бях открил пълно семейно щастие с Катрин; но в онзи миг се запитах дали късметът ми не е свършил. Това ли беше краят?
Катрин бе едва на четиресет години. Дилан беше на десет. Карис – на седем.
А първородният ми син Камерън тъкмо беше влязъл в затвора.
Ако не повярвате на нищо друго в тази книга, моля ви, повярвайте поне на това – когато казах на Катрин, че ще бъда бащата на децата ѝ, въобще не беше евтина свалка. Беше самата истина. Защото макар да я познавах едва от няколко часа… в нея имаше нещо съвсем различно.
Различно от всяка друга жена, която бях срещал през живота си. Тя носеше магия, която далеч надхвърляше физическата красота. Бях напълно сигурен, както рядко съм бил за каквото и да било, че тя е жената за мен.
Беше от онези моменти, които ти се случват само веднъж в живота, ако изобщо извадиш такъв късмет. Единственият път, в който знаеш без капка съмнение, че си създаден да бъдеш с определен човек. Точно това се опитвах да ѝ кажа. Може би, ако бях отделил секунда да премисля думите си или ако бях пил по-малко онази вечер, щях да се изразя доста по-красноречиво. Вместо това стоях сам пред асансьора с ужасното усещане, че току-що бях провалил всичко с най-красивата и пленителна жена на света!
Към онова, което ѝ бях изтърсил, се добавяха още три обстоятелства в мой минус:
Първо, бях с двайсет и пет години по-възрастен от нея. Определено сериозен проблем.
Второ, макар Диандра да беше подала молба за развод през 1995 г., ние все още преговаряхме по споразумението. Едва ли звучеше особено привлекателно за трийсетгодишна жена, която никога не се е омъжвала.
Трето, не е като да не ми се носеше славата на мъж, който обича компанията на различни жени. Все червени флагове.
Но ми оставаше още един последен ход. Вече знаех, че на следващата сутрин Катрин лети за Абърдийн, Шотландия за снимките на „Клопка“ с Шон Конъри. Направих малко проучване и разбрах, че е отседнала на остров Мъл. По-късно тя ми разказа, че момичето от хотела, което я
взело от ферибота, ѝ казало:
– Имаме нещо специално за вас в хотела…
След това пиколото, който поел куфара ѝ, подхвърлил:
– Да знаете само какво ви чака в стаята…
А камериерката, която оправяла леглото ѝ, попитала:
– Видяхте ли цветята от Майкъл Дъглас?
В този момент Катрин решила, че цяла Шотландия вече говори за нас – преди изобщо да има някакво „нас“.
Бях изпратил възможно най-огромния букет, който успях да намеря.
В бележката, която тя запази, пишеше: „Надявам се да не съм те уплашил прекалено много, но за мен беше истинско щастие да се запознаем“.
Това ми спечели втори шанс.
Израснах в актьорско семейство, а някак всички бяха учудени, когато и аз поисках да стана актьор.
Мама и Бил се опитваха да запазят неутралитет по въпроса, а татко беше откровено против. Всеки път, когато ме водеше на снимачните площадки на филмите си и ми помагаше да си намеря работа там, той държеше на желанието си да стана юрист. Разбирах защо всички толкова се притесняваха. Актьорството е тежка професия. На всеки Кърк Дъглас има десет хиляди души, които не успяват. Знаех го, защото виждах талантливата си майка и доведения си баща Бил да се борят, за да поддържат кариерата си. Бях свидетел и на двете страни на успеха и колко сърцераздирателни могат да бъдат неосъществените холивудски мечти.
След като завърших Калифорнийския университет в Санта Барбара, се преместих в Ню Йорк със съквартирант Дани Де Вито. Исках да стана актьор, но не бях съвсем готов. Наградите, които спечелих в края на колежа, ми вдъхнаха повече надежда, отколкото увереност. Все още страдах от сценична треска, не се бях сблъсквал с много откази и не знаех разликата между това да си на сцена и на екран. Споделянето на апартамент с амбициозен и талантлив човек като Дани беше първата стъпка към превръщането ми в работещ актьор. Помогна ми повече, от колкото някога съм смятал, че е възможно. Връзките и името ми даваха опора, но мисълта, че имам предимства, също задълбочаваше несигурността ми. Беше ми трудно да разбера какво постигам със собствени заслуги. Животът с Дани ми помогна да си позволя да бъда млад актьор, който се стреми към големия пробив. Той преминаваше през същото.
Но не позволяваше на собствените си съмнения или на съмненията на други хора да застават на пътя му. Облягаше се на препятствията като на силни страни. Това се казва човек, който не стои със скръстени ръце да чака одобрение.
Намерихме си едностаен апартамент на Западна Осемдесет и девета улица за 150 долара на месец, които се съгласихме да делим поравно в добри и лоши времена. Изглеждаше много, но след като успях да съчетая няколко работи, не се притеснявах особено. Дани се срещаше с бъдещата си съпруга, страхотната Рия Пърлман, и когато тя беше у нас, спеше на разтегателен диван. Аз се занимавах с прането. Апартаментът ни винаги миришеше на италиански ресторант, защото Дани постоянно готвеше.
Италианската храна е страхотна, но закусвах спагети на малката ни маса по-често, отколкото се полага. Бяхме наистина странна двойка, аз висок, той нисък, аз спретнат, той разхвърлян. Включихме се в новото поколение млади гладни актьори, които се опитват да си проправят път
в Ню Йорк. Нямахме представа как ще се развият нещата за нас, но и все още не беше нужно да знаем. Удоволствието се състоеше в това да опитваш.
Дани беше мил, предан и животът с него беше страхотен. И двамата бяхме продукти на шейсетте години, така че наоколо се носеха доста халюциногени. Прекарвахме време в грижа за нашата „билкова градина“ и се возехме в неговия стар мощен шевролет. Когато беше зад волана, той седеше на възглавница, за да вижда по-добре. Това не помагаше много и главата му едва се подаваше над кормилото. Не мога да кажа, че се чувствах в безопасност, седейки до шофьора, откъдето имах много по-добра гледка към улицата, отколкото вероятно той би могъл да има.
Честно казано, караше като ненормален.
Изберете LadyZone като любим източник в Google
