Не, това не е заглавие на тъп екшън, а заглавие на текст за това как не обичам да бягам от нищо. Това, което ми вдига адреналина, е да застана срещу повода за желание за бягство и въпреки че не съм мъж, да му набия един прав между очите.

Психологическата ми сила е по-голяма от мускулите на як мъж. Но мъж, който не се е тъпкал със стероиди, а е с естествено поддържана физика. Нищо от това, което съм преживяла, не е фалшиво, не е конюнктурно, не е лъжливо, не е привидно, не е полу, не е страхливо, а е гол, истински мускул, третиран с достойни битки. Сърцето, този най-трудолюбив и важен орган, не бива да бъде натоварвано с химия, но не бива да бъде натоварвано и с енергийна мръсотия.

Бягствата обикновено са продукт именно на това вътрешно замърсяване, на загубата на способност да различиш истинското от фалшивото, себе си от идеята за себе си и реалното ти място в света, а не това, което ти се струва, че заемаш. Ако смяташ, че си изключително важен и бягаш от несъстоятелността си с амбиция за власт на всяка цена, без значение дали се изразява в отношението ти към близките ти или подчинените ти, осъзнай се, преди съдбата да те е осъзнала. Тя е голяма царица в грубите пробуждания и ще намери начин да те стовари там, където ти е мястото. Ако пък се чувстваш малък, незначителен и необичан, най-простото лекарство е не да бягаш от комплексите си с изолация, алкохол, наркотици или безразборен секс, а да направиш някое мъничко добро на някого, който също се чувства като теб. Или е още по-слаб. Пълно е с хора, които реално имат нужда от помощ. И които няма как да избягат от това, че са сираци, че са нелечимо болни, че са малтретирани, унижавани, експлоатирани, пределно бедни. Не могат да си позволят да „избягат”от нещастието си, купувайки си новите джинси на «Дизел». То и ти не можеш, но все пак имаш възможността да се самозаблудиш по този приятен, но мерзък начин.

Ако почувстваш нужда да си зашлевиш един як шамар, моля те, не бягай, а се удари с всичка сила, за да се събудиш от който и да е отровен, пластмасов, виртуален или просто неподходящ за тебе сън. Бий си камшика и отвори съзнанието си за въпросите, които обикновено забутваш в най-забитото кътче от душата си. Застани срещу тях и ако трябва, и на тях им забий по един, за да ги накараш да говорят. Ако ги оставиш да мълчат, гарантирам, че няма да избягаш далече. Скритите въпроси са гадни копелета и никога няма да спрат да те причакват там, където най-малко си очаквал. Ако има мои мускули, които обичам, това са тези, създадени в битки с онова, от което съм отказала да избягам. Ще ида и по-далеч –

по-силна съм от повечето бягства, изпречвали се на пътя ми

От малка отглеждам в себе си един понякога кървящ булдозер, който не признава нито чуждите, нито собствените забрани. Собствените са изключително редки поради това, че не виждам смисъл да се ограничавам в нищо освен в теглото си, чийто баланс е изключително важен за психиката ми не на беглец, а на боец. Имам привилегията родителите ми да са ми дали възпитанието и генетичната обремененост да знам кое е правилно и кое не. Чувството за обида или срам ми е, общо взето, чуждо. Да, правя гафове, но не ме е срам от тях, а изпадам в див смях от собствената си глупост. Правя и грешки, после рева, а после се смея. Така се смея и като падна, като се спъна, подхлъзна и се стоваря по гъз. Защото не бива да се забравя, че тръгнеш ли да бягаш, възможността да се спънеш и паднеш е доста голяма. Смея се неистово. Смея се и на останалите паднали, стига, разбира се, да не са възрастни хора. Така се смея и когато ме боли, а съм се опитала да избягам – въпреки знанието ми, че няма да ми станат нещата - и този кикот е пълен със сарказъм, самоирония, веселие, цинизъм и безмилостност.

Намирам собствената и всяка друга глупост за изключително забавна, когато не е деструктивна. Общо взето, не съчувствам на бягащите, дори и да съм аз, освен ако не го правят за олимпиада или поне за световно. Всичко е смешно освен смъртта.

Но този текст все пак трябва да разказва за личните бягства. Окей, ще ги сложа на масата, или поне някои важни, както се слага роял флош - не че играя покер, но току:що проверих на интернет коя е най-печелившата ръка. След този текст мисля, че ще се науча да играя покер. Защото големите бягства, направени с ясно съзнание къде отиваш, могат да бъдат и крайно позитивни. Вероятно ще помислите, че самочувствието ми е прекалено високо, че съм самонадеяна, че се самозаблуждавам, че съм надута и фуклива гъска (Фучеджиева). Може и да сте прави, но ще се опитам да ви приобщя към това самочувствие, защото то е възможно за всекиго. Не е нужно да си скромен, ако се чувстваш върха. Уточнявам - върхът за себе си, без да се сравняваш с никой друг освен себе си, другото е деструктивно, защото винаги ще има повече, по-горе и по-високо. Ще ви обясня как го постигнах, правейки уговорката, че оставям на вас да разберете кога се подигравам със себе си.

Кръв и сълзи, пич, независимо дали си мъж или си жена

Проляла съм ги в яко количество, за да стигна до момента, в който ми е тотално комфортно да съм аз, Милена, с всичките ми идиотщини, и да не се извинявам за нищо. Освен ако боклукът, който разтоварвам, не съдържа пластмаса. Тогава съм виновна. Все по-непростимо е да нямаш чувство за вътрешна екология. Да отделяш смислените отпадъци от токсичните. И все пак. Нямам големи угризения. Имам някакви заради това, че е имало моменти, когато съм могла да бъда по-отговорна към любимите си хора, но това е положението. Не съм била. Не мога нищо да променя освен настоящето. Нямам и големи съмнения. Гръбнакът и раменете ми са изправени в една посока - нагоре, и осите им не си противоречат. Не ме е страх от нищо освен от болести. От тях умирам от страх, мамка му. Не искам да съм болна никога! И да не умира никой. Как не мога да избягам от мъката от смъртта...

Така ме боли от смъртта на близките ми, че идеята за самоубийство не ми е чужда. Но никога няма да го направя, защото не мога да подложа хората, които обичам, на този акт на тероризъм. Самоубийството е гаден акт на тероризъм. Когато не ти стигнат нормалните средства за влияние, удавяш хората, които «обичаш», в собствената си кръв. «Обичаш» е в кавички, защото не е възможно да обичаш някого и да го накажеш по този начин. Самоубийството е най-гадното и шибано бягство, което знам. По-лошо е от това да се удавиш в алкохол, докато не си забравиш името, да потънеш в семейна сделка с предизвестен край или да изчезнеш в секта. Самоубийството е подло занимание. В последните 3 години на два пъти имах отвращението, ужаса, мъката, омразата, неразбирането, обвинението, яростта да се сблъскам с този терористичен акт и имам една препоръка, на която много държа - ако не си смъртно болен, ако си в състояние да се грижиш за себе си, моля те, отиди на психиатър. Не на психоаналитик. Има неща, които не стават с безкрайни разговори, за които се дават огромни суми пари. Понякога трябва да се реагира бързо. Докато си се усетил, и си с единия крак в отвъдното. Приеми с благодарност рецептата за подходящия за теб антидепресант (прозак, ксанакс, золофт, паксил и т. н.) и почни да си ги вземаш редовно. Това е по-почтено, отколкото да стовариш отчаянието си на главите на хората, които те обичат, и да ги оставиш да го носят завинаги. Докато ти си се отървал. Избягал си. Невероятна свинщина.

И тук трябва да кажа, че

от всички бягства самоубийството е бягството,

с което имам най-голям проблем. Поетесата Силвия Плат напъхала главата си във фурната и пуснала газта, защото решила да избяга от мъжа си, който бил задник. Талантлив, но задник. Това е лесното обяснение. Другото е, че това не е бил първият й опит да избяга от себе си. Правила е опити за самоубийство, когато е била тийнейджър. На съвременен медицински език това значи, че е страдала от химически дисбаланс в мозъка. Тази иначе много умна и талантлива жена написала един куп стихотворения, създадени от болката й на човек с малки запаси от серотонин (хормона на щастието), и решила, че децата й могат да се оправят и без нея. Оставя на нас и децата си наследство независимо дали го искаме, или не в тази форма (превод на Вл. Трендафилов):

Да умираш
Това е изкуство - като всичко останало
Аз го правя прекрасно.

Аз го правя така, че се чувствам ужасно.
Аз го правя така, че се чувствам реално.
Излиза, че имам призвание.

Хюз, съпругът на Силвия Плат, я изоставил заради друга жена и Силвия решила да приключи с живота си, да избяга от мръсника, гадината долна, така, че никой да не може да я стигне. Глава във фурната, копчето на max. А после какво станало? Хюз си останал Хюз – поводът за зарязване на Силвия - Ася, била също зарязана от този невероятен пич, заради когото мрели жени наляво и надясно. И какво направила Ася? Вместо да намери начин да го смачка, да му разкаже играта, да спи примерно с най-добрия му приятел и после да му го начука или - най-простичко - да се разведе и да започне нов, здравословен живот, тя също си пъхнала главата във фурната и пуснала газта. Направо не е истина... Но направила и нещо смислено - за разлика от Силвия Плат. Знам, че звучи жестоко, но Ася е била права. Задушила с газ и детето си. Виж това е постъпка, която напълно одобрявам при „бягство” от този тип. По-добре е да „избягаш» с майка си в някакъв вероятно имагинерно по-справедлив свят, отколкото да си живото дете на «избягалата» майка. Детето, което трябва да живее цял живот с мисълта за последния й ден и последната прегръдка. При всяко положение е по-лесно да те няма, отколкото да живееш с мисълта, че майка ти е била толкова зле, че е предпочела да умре, вместо да те обича повече от гадното копеле, което не е могла да преодолее.

Не е лесно да се живее с наследството от подобни "бягства", нито с мисълта, че някаква случайна жена, освен че ти е била майка, е била и долна егоистка, нестабилна, безотговорна личност и в крайна сметка толкова тъпа жена, че е предпочела да те осакати психически за цял живот. Както и не е лесно да се живее с мисълта, че баща ти всъщност е убиец – разбира се, нетрадиционен, неподсъдим и недосегаем, но все пак ръцете му са изцапани с кръвта на майка ти. А дали наистина е така? И в това не съм сигурна, защото вината за самоубийството на самоубилия се е лично негова. 

Наистина, ако има моменти, в които искаш да избягаш и повече да не се върнеш и никой да не те намери и спаси, моля те, отиди на психиатър и започни да пиеш лекарства. Не бягай от децата си. Съвременната медицина предлага невероятни неща.

Ако Силвия Плат живееше в XXI век,

със сигурност нямаше да остави децата си сираци заради едно мъжко шовинистко прасе. Щеше да си пие mрозака и да пише поезия. Което има и отрицателна страна – душевното й здраве щеше със сигурност да я направи по-малко известна. Не защото щеше да пише по-лошо заради прозака. От собствен опит го казвам – антидепресантите не те правят по-малко талантлив!, - а заради липсата на легенда за трагична смърт. Виж това е драма – раждаме се във времена с неограничени химически възможности. И така се лишаваме от възможността да станем Сара Кейн - също самоубила се английска писателка, страдала от депресия, както и от недостатъчна информираност във възможността да си щастлив с помощта на химически приятели.

Разликата между някои недотам известни живи писатели и техните мъртви колеги гении е, че първите са статистика по рождение. Те просто са част от статистиката за живите писатели и са твърде многобройни. А статистиката на мъртвите гении е нещо като списък на получилите «Оскар» за сценарий. Изключително малко са на фона на световното население и винаги ще си останат толкова поради все по-голямата култура относно психозаболяванията. Защото нещата трябва да се назовават простичко – депресията е най-обикновена болест, която се лекува. И смъртта не е Бягството.
И все пак да кажа защо съм толкова образована в тази посока - «самоубийството като бягство». Освен травматичните самоубийства на приятели ще споделя и моя собствен опит от първа ръка. Споделяйки, ще помогна може би с нещо на някой родител, който се е видял в чудо с тежкия пуберитет на детето си.

Като бях малка, не спирах да чета. Започнах на 4 години и половина с приказките на Братя Грим. Да, бях в известен смисъл вундеркинд, защото и досега си спомням чувството на победоносно щастие, когато прочетох на глас на баба ми първите редове на някаква приказка. От този момент се почна гълтането на приказки. Бях ненаситна. Принцеси, принцове, зли магьосници, добри феи, змейове, неродени моми, отровни ябълки - всичко това стана моят свят. Може да се каже, че в него се чувствах прекрасно. Вероятно някой психолог би могъл да каже, че в този приказен свят съм бягала от нещо, но психолозите да го духат. И да е прав, това не прави приказния свят по-малко красив, величествен, щастлив и трагичен от действителния. Дай боже всекиму такова бягство. Ако можех да върна тогавашната си вяра, щях да не спирам да бягам в горните и долни земи.

И така

растях аз, тотално убедена, че и аз съм принцеса

Защото нямаше причина да не вярвам в това. Имах една кутийка с разноцветни "скъпоценни" камъчета – рубини, сапфири и изумруди, с най-различна големина. Знаех, че майка ми ги беше донесла от Чехия от някакъв завод за стъкло, но все пак си вярвах, че те бяха моето съкровище. Изглежда, че и досега принцесата в мен е жива, не е могла съвсем да избяга горката, защото управлявам фирма за бижута и прекарвам дните си в пещерата на Али Баба, заобиколена този път от истински рубини, изумруди и диаманти. И толкова много злато, че спокойно мога да си сложа прякор Милена Фучеджиева a.k.a Златка Златното Момиче. Заровена съм в най-bling от блинговете. Та растейки с идеята, че съм принцеса, дойде моментът на пубертета. Тежък, кървав момент, в който започнах да осъзнавам, първо, че никъде в приказките не пише, че принцесите кървят веднъж в месеца, и второ, защото се оказа, че момчетата просто са неспособни да се превърнат в принцове. Тогава бягствата ми с приказките бяха заместени с доста по-далечни бягства – с космически кораби из неизвестни галактики. Научната фантастика запълни новоотворената от реалността ниша. 

След 3-годишно живеене в Париж, където баща ми беше културен аташе, и да, аз съм „конюнктурно” дете, каквото и да означава това, се върнахме в България. Приеха ме във Френската гимназия. В Париж бях най-добрата по френска литература от целия клас, а сред съучениците ми бяха един Ротшилд, синът на главния архитект на Париж, синът на притежател на 18 замъка по Лоара и т. н. – все деца израснали в семейства с гигантски претенции за култура. Размазвах ги с писането си на теми за Рембо, Юго и останалите. И след тези 3 години, през които учех в клас със специална литературна насоченост, се стоварих в реалността на една учебна система, в която задължително се учеше сериозно химия, физика и математика. Бях уплашена, защото нищо не разбирах. Няма да се впускам в обяснения какво е да се преместиш от свят, в който съчинявах диалога между каубой и хипи, в такъв, където трябваше да пиша за Ленин и Тодор Живков. Всъщност с 1 дума може да се обясни – депресия. Нашите ми взеха всички възможни учители по физика, химия и математика и аз просто полудях. Въпреки усилията ми, получавах все двойки и тройки. И ми писна. Писна ми да уча тъпотии, пък и да ме наказват за това, че не ги разбирам. Това, от което разбирах, го нямаше в новото ми обкръжение. Свободата да съм себе си ми беше отнета. И си казах: Е се’а ще ви разкажа играта. Почнах да бягам, да пия, да пуша, да се друсам с кодтерпин и седалгин нео - и стана страшно. Родителите ми не знаеха какво да правят с мен. А аз развих в себе си една яка безмилостност. Казах си: щом не ме разбирате,

ще ви накажа с Моето Неразбиране

Неразбирането на една бивша принцеса, затворена в грозна, малка клетка. Наказани бяха, естествено, и учителите ми. Честно казано, и досега не съжалявам за поведението си. Учителите ми бяха в пъти по-тъпи от мен, с малки изключения – французинът господин Монен беше извикал майка ми, за да й каже същото. Че съм по-умна от учителите си, че съм талантлива и нестандартна и че ако искат родителите ми да оцелея, трябва да ме махнат оттук.

Но от кое тук? От Френската гимназия? Или от комунистическа България? Ми нямаше как да се получи. А и родителите ми бяха твърде заети със собствените си кариери и светски живот, за да осъзнаят с какъв вулкан в мое лице си имат работа. Принцеса с отрязани криле и новосъздадено чувство за реалност. Да не ми попадаш...
И след поредното бягство от час, поредната двойка по физика, поредното оплакване от училище и поредното наказание да не излизам, аз си казах: „Сега ще видите вие как ще ви избягам и как ще ви уплаша, мамка ви, родители, учители и свят несправедлив! Да видите какво е да ме няма...”

Гепих едно шишенце с приспивателни на майка ми, отидох на училище и го изпих през третия час. На средата на четвъртия съм заспала и съучениците са се чудели как да ме крият, а на края на петия една моя съученичка беше успяла да ме приведе в полусъзнание и да ме заведе до тях, мислейки, че ще там ще може да ме свести с – познайте с кво? Топене на главата ми в умивалник, пълен с вода и коняк. Да, коняк. И така аз съм се превърнала в една потенциална миниатюрна Мерилин Монро. Защото алкохол и приспивателни е сигурният начин да се пренесеш в един свят, от който няма връщане. След тази „терапия” Лиана ме беше довлякла някак до вкъщи, където си спомням, че дойдох отново в съзнание. Тук трябва да уточня, че нямах никакво намерение да умирам. Бях страхотна актриса в симулациите и „бягството” ми от живота беше чиста манипулация. Зов за помощ, както някой казионен психолог би казал. Би бил прав, но звучи леко подценяващо към разрушителните ми способности.
И така

самоубила се-недоубила се, седях на един фотьойл,

баща ми и майка ми не можеха да разберат какво точно съм направила със себе си, пияна ли съм, луда ли съм, дрогирана ли съм, а аз им казах драматично с удебелен от опиатите език: „Оставете ме да умра.” Знаех, че хапчетата не бяха достатъчно, за да умра, но това беше изречението, което държах родителите ми да чуят. Да им набия в главите, че животът ми е толкова тежък, празен и съм толкова необичана и сама, че не искам да съм жива. И най-важното! Че не мога повече да търпя наказания за разни тъпи двойки по физика. В този смисъл опитът ми за самоубийство не беше в никакъв случай опит за бягство, а опит за упражняване на власт, хладнокръвна манипулация. Макиавелистичен акт. Е, не съвсем хладнокръвен, защото бях зверски нещастна.

Така или иначе озовах се в „Пирогов”, където ми завряха един маркуч в гърлото и издрайфах всичко. А то отдавна нямаше нищо, всичко беше в кръвта ми. Лекарят ми наби няколко шамара, защото не можах да си кажа името. Качиха ме на инвалидна количка и ме закараха в токсикологията. Тръшнаха ме в едно легло, забиха ми системи и ме оставиха да спя. Когато се събудих, осъзнах, че съм в огромна стая пълна с 18 „бегълки” като мен. Коя от коя по-луди. Бях спала 3 денонощия непробудно и реалността беше гнусна. Исках да си ходя, но ме беше страх от майка ми и баща ми. Не знаех как ще реагират. Естествено, не можех да си тръгна. Първо трябваше да ме види психиатър. Той беше умен човек. Обясни на майка ми някои неща, въпреки че тия неща трябваше да бъдат обяснени и на баща ми (в такива ситуации родителите почват да се обвиняват с „твоята дъщеря”, дъщерята изведнъж престава да бъде обща), и каза, че няма страшно. Просто карам тежък пубертет. Не ми даде никакви лекарства, което сега ми се вижда ужасно, но тогава не съществуваха антидепресанти. Върнах се обратно в стаята с луди жени.

Една студентка от ВИТИЗ беше направила опит за самоубийство, защото беше влюбена нещастно в Коко Азарян. Друга професорка пък беше влюбена в някакъв друг, но нейният опит беше доста успешен, защото от седмици не беше излизала от кома и непрекъснато крещеше и стенеше. Една дебеланка бе пробвала да избяга от дебелината си с приспивателни. Имаше и една жена, направила 10 опита за самоубийство, и все я спасяваха. Тази май беше малко като мен. Явно никога не е имала истинско намерение да умре. Но най-„смешна” ми беше една баба, която напръскала обилно стаята си с мухозол, затворила прозорците и си легнала, почти превръщайки се в мъртва муха. Беше супердепресиращо. А в коридора между женската и мъжката токсикология двама цигани си разказваха как се бяха отровили с мастика. Беше гадно, мръсно, пълно с луди жени, които си говореха сами, отровилата се професорка в кома стенеше денонощно и бях на седмото небе, когато родителите ми си ме прибраха. Не ми се караха, което беше подозрително, и бях наясно, че беше временна победа, но по-добре временна, отколкото никаква. Светът беше мрачен, недружелюбен и неприятен. Нямаше и спомен от чувството за принцеса. Не бях успяла да избягам от нищо. Само всичко приказно беше избягало от мен. Бях на 15 години…

Както се досещате, този разказ може да продължи до безкрайност, но приключвам тук заради тези, които все пак още не са избягали от него :).