Помните ли Кара и Яра – двете близначки, прегърнали партизанската съдба? Двете опасни момичета са отново тук, а световните събития ще трябва да се посместят, за да им отворят място!

"Сестри Палавееви 2: По пътя към новия свят" или продължението на първия партизански роман на 21 век преплита в себе си мотиви и сюжети в стила на филми като "Гадни копилета" на Тарантино, "Банани" на Уди Алън, абсурдните клипове на Монти Пайтън, епичния наратив на Толкин, югославските партизански екшъни и купчините винтидж комикси, за да профучи безкомпромисно през коловозите на историята и да надскочи измамната носталгия по миналото. 

Сред страниците на "Сестри Палавееви 2: По пътя към новия свят" оживяват български комунисти, югославски партизани, банда джуджета, окопали се в старите сребърни мини на крал Стефан Урош, врачката Ганга, заблудени слугинчета, резидент на НКВД… и още куп герои на едно време, в което нищо не е нормално.

Сега чаровните сестри, попаднали във вихъра на Втората световна война, натискат педала докрай в най-лудото приключение на живота си, а полето на бойните действия се разширява чак до "Терминал 1".

Запазете си 16 януари отсега, защото най-превежданият български автор Алек Попов и "Сестри Палавееви 2" ви канят на забавно ретро парти – такова, каквото не сте виждали досега, за да да открехнете заедно вратата към чудния свят на романа.

От  19:30 ч. в столичния клуб на ул. "Ангел Кънчев" 1 с "вход свободен" сестрите ще ви посрещнат по униформи заедно с актьорите Стоян Дойчев, който напоследък разби клишетата с друг литературен образ – този на Асенчо в екранизацията на "Възвишение", и добре познатия ви от "Седем часа разлика" Симеон Лютаков, а Любен Дилов-син и Алек Попов ще разговарят за смеха като лек от махмурлука на историята, за надмогването на табутата, за свободата да гледаме в миналото отвъд черно-белите клишета. 

А ние ви предлагаме да прочетете откъс из "Сестри Палавееви 2: По пътя към новия свят" от Алек Попов, издадена от Сиела.

ПРОЗОРЕЦЪТ, КОЙТО ПРОДЪЛЖИ ДА СВЕТИ

***

Свести се на тротоара, обляна в ледена вода. Недалеч от главата ѝ се беше спукала тръба и бликаше фонтан. Пръските падаха върху лицето ѝ. Тя се размърда. Тялото ѝ изглеждаше цяло. Нищо не я болеше. Главата ѝ още шумеше от грохота на взрива. Опита се стане, но успя само да седне. Погледът ѝ се задържа върху огромната купчина димящи руини. Трябваха ѝ няколко минути, за да осъзнае, че това беше всичко, което бе останало от тяхната кооперация. В подножието на развалините вече се трудеше екип на въздушна защита. От съседните къщи прииждаха нови хора и им помагаха да разчистят отломките, затрупали входа.

Кара събра сили, надигна се и тръгна към тях.

– Добре ли си, момиченце? – спусна се една жена. – Да не си ранена?

– Не, не съм – отвърна машинално тя. – Добре съм.

– Пази се, малката! Нямаш работа тук – избута я ня­какъв мъж, който се бореше с парче от бетонната плоча.

Но тя не се махна. Присламчи се тихомълком и се включи в работата на спасителната група, без да обръща внимание на опитите да я отпратят. През ръцете ѝ мина­ваха железа, тухли, късове мазилка, парчета от мивки и тоалетни, стъкла, греди, гоблени, мраморни статуетки... Поряза пръста си, но не усети нищо. Продължаваше да изнася наравно с мъжете, докато най-стене разчистиха прохода към мазето и отвътре се показаха първите бледи лица. Беше към четири сутринта. 

Първи излязоха Анастасови. Те имаха две малки деца. По-малкото, Марийка, беше увиснало на шията на майка си. Бащата водеше другото за ръка. След тях се измъкна Велчев, от долния етаж, заедно с една непозната жена със скъсани чорапи. После Колеви със снаха си, внуците и слугинята, Дечева, Пенкови... Минаваха покрай нея, без да я познаят или по-скоро без да я забелязват, вперени в някаква точка пред себе си. Сякаш още не можеха да по­вярват, че са достигнали отвъд чертата на избавлението, и продължаваха да вървят към него.

Последна се измъкна Елица – тяхното слугинче. Хора­та говореха, че в мазето има още оцелели, които не могат да излязат сами. Няколко мъже веднага скочиха в дупката, за да им помогнат.

Кара дръпна замаяното слугинче настрани.

– Нашите там ли са? – разтърси го тя за раменете.

Девойчето примигна учудено.

– Ти ли си ма, како Кара?! Уф, не можах да те позная...

– Аз съм! Нашите де са?

Елица я изгледа продължително.

– Г-г-горе – заекна тя. – Останаха горе...

– Какво?!

– В апартамента... Господин Палавеев никога не слизаше в мазето. Все викаше моите момиченца може да се приберат, трябва да ги чакам. И госпожата оставаше с него. Пускаха си грамофона и сядаха в хола, а мен ме пращаха долу. Ти иди, Елице, слез в мазето. За нас вече няма значение. Тъй викаха. Те ви чакаха, како Кара! Знаеха, че ще се върнете!

Елица избърса сълзите си с опакото на дланта. Кара не каза нищо, отстъпи назад и приседна върху най-близката купчина тухли. Някъде пред нея сякаш отново изгря прозорецът на дома, който вече не съществуваше. Грееше с топла мека светлина като нощната лампа до леглото ѝ. Леглото, в което нямаше никога повече да се върне.

Една пъстра страница привлече вниманието ѝ. Комикс! Кара разрови отломките и измъкна каквото беше останало от списанието. Брой 27-и от май 1939-а на Detective Comics с Батман на корицата. Това сега ѝ се струваше толкова отдавна! Бяха го получили заедно с още цял кашон списания, които вуйчо им редовно изпращаше по Коледа. Този вуйчо беше заминал за Америка още преди да се родят, и живееше в Детройт. Никога не го бяха виждали и доколкото разбираше, баща им хич не го долюбваше. Колетите с комикси пристигаха веднъж или два пъти годишно, чак до края на 1941-ва, когато България обяви война на Америка и Англия и връзките прекъснаха. Баща им се мръщеше на шарените списания и се заканваше да ги изхвърли, но майка им настояваше, че развиват английския им.

– Како, како! – задърпа я слугинчето – Ела с мен!

Кара разгърна оръфаните страници. Случаят с химическия синдикат. Човекът прилеп, една мистериозна и приключенска фигура, бореща се за справедливост, залавя злодеите в самотната си битка срещу тъмните сили в обществото... Само личността му остава неизвестна. Навремето със сестра ѝ доста бяха спорили кой герой е по-благороден и привлекателен: Батман или Супермен. Кара държеше за Супермен. Докато Яра се влюби в Батман от пръв поглед. Какво му харесваше толкова на този потаен, надут магнат Брус Уейн? На нея повече ѝ допадаше откритият и честен характер на Супермен. Неговите дарби бяха вродени, до­като Батман все прибягваше до технически средства. Е, той също вършеше добри дела, но все пак... 

– Како! – повтори настойчиво Елица. – Не бива да сто­иш повече тук. Полицията те търси. 

А може би баща им беше прав в края на краищата... Това бяха само залъгалки за деца. Какво си въобразява­ха? Че ще станат супергероини? Погледът ѝ спря върху една от картинките. A fitting end for his kind2, прочете тя в балончето, което излизаше от главата на Батман. Сякаш беше казано за тях. Понечи да захвърли комикса сред бо­клуците, но в последния момент се отказа и го мушна под престилката си, до тефтера на Медвед.

– Хайде бе, како! – дръпна я отново слугинчето.