Френският писател Никола Матийо, носител на литературните награди „Гонкур“ (2018) и „Гонкур в България“ (2019), ще се срещне с българските читатели, пред които ще представи наградената си книга „А след тях и децата им“. Събитието ще се проведе на 5 март (четвъртък) от 18:30 ч. в зала „Славейков“ на Френския институт в България. Водещ ще бъде журналистът Георги Ангелов, а гост - преводачът на романа Владимир Сунгарски.
Сюжетът на творбата акцентира върху ролята на деиндустриализацията на Франция, довела до колапса на работническата класа и изпитанията, на които е подложено поколението от края на 70-те, към което принадлежи и самият Матийо. Работниците за първи път се оказват безработни и непотребни за обществото в зората на 90-те, а децата, които трябва да изхранват, израстват на улицата в обстановка на безвремие, безперспективност и шокиращ за възрастта им цинизъм. Тези условия на живот и ежедневният сблъсък с унижението стават плодородна почва за всевъзможни конфликти – класови, расови и междуличностни.
Романът концентрира в себе си целия личен и професионален опит на автора като съвременник на този болезнен за Франция период. Матийо е роден на 2 юни 1978 г. в Епинал и получава образованието си в частно католическо училище, където за първи път се сблъсква със сериозните социални различния между учениците, но и среща подкрепа от преподавателите си в своите първи опити в литературата.
„Още на 14 знаех, че искам да бъда писател, но ми отне много време, за да стана такъв. Пътят беше дълъг и болезнен, а аз трябваше да го извървя съвсем сам“, признава Матийо години по-късно.
След като завършва сценично изкуство в университета в Мец, той работи като журналист, деловодител в съветите за социално партньорство, писар, както и като служител в Асоциацията за контрол на качеството на въздуха.
Никола Матийо печели три литературни награди още за дебютния си роман Aux animaux la guerre („Войната за животните“) през 2014 г., който е адаптиран и в телевизионен сериал.
Вторият му роман – социално-политическата творба „А след тях и децата им“ печели най-престижната френска награда за литература – „Гонкур“ за 2018 г. и получава признанието на българските журита, които му присъдиха „Гонкур в България“ за 2019 г.
Творческият реализъм и пълнокръвната атмосфера на романа „А след тях и децата им“, не спестява нищо и изгражда цялостен и завършен образ на живота във френските провинции от края на ХХ век, а правдивият и майсторски поднесен разказ поражда сред литературната критика неминуеми паралели с творчеството на Балзак и Зола.
На пръв поглед това е история за срещата и конфликта между две млади момчета – Антони, син на френски работник и Хасин, дете на марокански емигранти. Кражбата на един мотор раздвижва пластове от стаени конфликти в общество, обединено от привидности и национална политика, но всъщност дълбоко наранено от усещането за непотребност. Докато двамата тийнейджъри изживяват естествения си бунт (но доведен до крайности), родителите им се опитват да съберат последните остатъци от своето достойнство, за да осигурят бъдещето им. Успяват ли? Или „след тях и децата им“ ще останат затворени между високите стени на своята среда, класа и произход, дори когато изглежда сякаш са „рамо до рамо“.
Читателят е увлечен във водовъртежа на един искрен, жив, пъстър и неподправен във всички нюанси на полярностите си свят. Освен двамата главни герои, техните семейства и приятели, както и момичетата с голите пъпове от 90-те, в романа се срещат редица герои, които приличат на туристически атракцион – поне докато човек не живее сред тях:
„Старци, безработни, важни клечки, младежи с мотопеди и арабите от комплекса, разочарованите избиратели и самотните родители, хората с малките, евтини коли и тези с рено „Еспас“, търговците и кадрите от „Лакост“, последните работници, продавачите на пържени картофки, наточените блондинки по шорти, гелосаните типчета, селяндурите, главестите...“.
Както и „братоците с пиърсинги, които прекарваха живота си в зяпане на порно и слушане на техно. А по време на семейна ваканция натоварват холандски скънк и почти червен марокански хашиш, от който ти се прияждаха бисквити, натопени в горещо мляко, докато гледаш филми с Мег Райън...“. „Ужасяващо различни, несдобряеми едни с други и въпреки това рамо до рамо“.
„Гонкур в България" e инициатива на Френския институт в България, подкрепена от Академия Гонкур, и цели да популяризира съвременната френска литература, френските език и култура и писането на френски. Жури на наградата са ученици и студенти, изучаващи френски език. Те прочитат четирите заглавия, достигнали до третия кръг на селекция на Академия Гонкур и платформата Culturethèque на Френския институт, дебатират и избират книгата, която получава титлата Choix Goncourt de la Bulgarie („Българския избор за „Гонкур“ или просто „Гонкур в България“). Тази специфична награда идва в България, след като вече е утвърдена в десетина европейски страни като Полша, Швейцария, Румъния, Чехия и др., както и Северна Африка, Близкия изток и Китай. „Чуждестранните“ версии на „Гонкур“ са общо 20.
Първият носител на „Гонкур в България“ (2018) е Яник Енел с книгата си „Дръж здраво венеца си“ (издателство „Парадокс“, 2019). Според правилника на Наградата, той ръководи избора за втория „Гонкур в България“.
Прочетете откъс от "А след тях и децата им" от Никола Матийо, която излиза от издателство "Парадокс". >>>
Скоро стигнаха до старите влакови релси и братовчедът заряза колелото си насред копривата. После, приклекнал върху релсите, се вгледа за миг в развлекателния център „Лео Лагранж“, който се намираше точно под железопътния насип. Хангарът за лодки беше широко отворен. Нямаше жива душа. Антони остави беемхикса си и отиде при него.
- Няма никой – каза братовчедът. – Взимаме едно кану и отиваме.
- Сигурен ли си?
- Няма да плуваме, я!
И братовчедът се затича надолу по насипа, като прескачаше къпинаци и бурени. Антони хукна след него. Страхуваше се, беше прелестно.
След като влязоха в хангара, им трябваха няколко секунди, за да привикнат очите им със сумрака. Тук имаше обикновени лодки, една яхта четиристотин и двайска и канута, окачени на метална поставка. От закачените спасителни жилетки се носеше мирис на мухъл. През широко отворените врати се виждаше плажът, искрящото езеро, пейзажът, плосък като кино екран, греещ насред влажната сянка.
- Ела, ето това ще вземем.
Откачиха с отработено движение кануто, което братовчедът бе избрал, после взеха и весла. Спряха за миг, преди да напуснат хладината на хангара. Освежиха се. В далечината един сърф браздеше езерната повърхност. Никой не идваше. Антони можеше да усети опияняващото главозамайване, предшестващо извършването на някоя глупост. Същото беше, когато тафеше разни неща от супера или когато вършеше щуротии с мотора.
- Хайде. Тръгваме – каза братовчедът.
И хукнаха, нарамили кануто и хванали веслата.
Като цяло развлекателният център „Лео Лагранж“ беше посещаван от по-скоро безобидни хлапета, пратени там от родителите си до началото на учебната година. Така вместо да се забъркват в неприятности в града, те можеха да яздат или да карат водно колело. Накрая имаше купон, на който всички се мляскаха и пиеха тайно алкохол; най-отворените дори успяваха да забият по някоя инструкторка. Но в тълпата винаги имаше няколко луди глави, селски бабаитчета, дресирани като с волски камшик. И ако точно тези ви се стовареха на главата, нещата можеха и да загрубеят. Антони се опитваше да не мисли много за това. Кануто си тежеше. Трябваше да се устиска до брега, максимум трийсет метра. Лодката смазваше рамото му. Той стисна зъби. И точно тогава братовчедът се спъна в някакъв корен и носът на кануто заора в земята. Антони залитна и усети как ръката му се разкъсва в нещо твърдо, треска или някакво острие отвътре. Клекна и огледа отворената си длан. Кървеше. Братовчедът вече се беше изправил.
- Хайде, нямаме време.
- Секунда. Ударих се.
Попи с устни раната си. Вкусът на кръв изпълни устата му.
- Аре по-бързо!
Разнасяха се гласове. Те отново се затичаха ситнешком, както дойде, с очи, наведени надолу към краката.Увлечени в устрема си, нагазиха във водата до кръста. Антони се сети за цигарите си и за уокмена в раницата.
- Качвай се! – подкани го братовчедът, който буташе кануто навътре. – Бързо.
- Хей! – изкрещя някой отзад.
Гласът беше ясен, мъжки. Последваха и други викове, разнасящи се от все по-близо.
- Ей, върнете се! Е-о!
Криво-ляво Антони издрапа в кануто. Братовчедът бутна лодката за последен път и на свой ред се качи в нея. На брега зад тях един хлапак по бански и двама инструктори се деряха.
- Греби. Сега е моментът. Хайде!
След леко колебливото начало двете момчета нацелиха правилния подход, като Антони гребеше откъм левия борд, а братовчедът – откъм десния. На плажа вече се виждаше цяло гъмжило от превъзбудени хлапетии, които крещяха. Инструкторите нахълтаха в хангара. И излязоха оттам с три канута.
За щастие лодката на братовчедите цепеше повърхността на езерото успокояващо гладко. Те можеха да усетят как съпротивлението на водата стига до раменете им, както и опияняващото усещане за скорост под краката. Антони видя поточе кръв, което се виеше насам-натам по предмишницата му. За секунда остави греблото.
- Добре ли си? – попита братовчедът.
- Нищо ми няма.
- Сигурен ли си?
- Всичко е точно.
Червени капчици, паднали в краката му, оформиха контурите на лицето на Мики Маус. В китката му зееше тесен процеп. Той я вдигна към устата си.
- Греби! – рече братовчедът.
Преследвачите бяха по двама-трима в лодка, а имаше и възрастни. Не бяха толкова далеч назад и Антони отново загреба с всички сили. Слънцето печеше над черните води на езерото, по което проблясваха милиони искри. Антони усещаше как потта се лее по челото му и отстрани по хълбоците. На гърба му потникът и кожата му се бяха слели в едно. Притесни се. Онези може би бяха предупредили ченгетата.
- Какво ще правим?
- Няма да ни последват.
- Сигурен ли си?
- Греби, бе, деба!
След малко братовчедът смени посоката, за да започнат да плават покрай брега. Надяваше се, че така ще стигнат по-бързо до Льо Поантю, тясната ивица земя, разделяща езерото на две. Отвъд този нос за няколко минути щяха да се озоват извън зрителното поле на преследвачите си.
- Гледай – каза братовчедът.
По околните плажове хора по бански бяха наставали, за да виждат по-добре – свиркаха или надаваха окуражителни викове. Антони и братовчед му имаха навика винаги да ходят на едно и също място, един плаж, до който достъпът бе по-скоро лесен и който те наричаха Токсичното. За този плаж се предполагаше, че се намира близо до отвора на канала за отпадъчни води, което обясняваше защо там бе спокойно, дори и в разгара на сезона. По езерото имаше и други плажове. Зад тях беше плажът на центъра „Лео Лагранж“. А ето там, плажът на къмпинга. По-нататък беше американският плаж, където ходеха главестите. От другата страна на Льо Поантю беше яхтклубът, най-хубавото място с ели, почти бял пясък, кабини и бар като на морето.
- Ето, стигнахме – каза братовчедът.
Сто метра по-нататък, от дясната им страна, очертанията на рушаща се барака, принадлежала на „Околната среда и водите“, отбелязваше началото на Льо Поантю. Тогава те се извърнаха, за да преценят какво разстояние ги дели от преследвачите. Те вече не се движеха и поне според това, което двете момчета можеха да видят, инструкторите бяха влезли в оживена дискусия. Дори и отдалеч се виждаше колко са изнервени, личеше, че се карат. В един момент един от тях се изправи, за да изложи гледната си точка, но някой друг го накара да седне обратно. Накрая поеха обратно към развлекателния център. Братовчедите си размениха по една усмивка, а Антони дори си позволи да размаха среден пръст, когато онези бяха с гръб към тях.
- И кво праиме?
- Как мислиш?
- Сигурно ще викнат куките.
- Е, и? Греби.
Продължиха да гребат през тръстиките, съвсем близо до брега. Вече минаваше четири следобед и светлината губеше част от режещата си яркост. Звуци и квакания се надигаха от плетеницата от листа и клони, гниещи покрай бреговете. Антони, който се надяваше да види жабите, се взираше настойчиво в повърхността.
- Как ти е ръката?
- Абе още си е на мястото. Близо ли сме?
- Десет минути.
- Деба, бая далечеко си е всъщност.
- Нали ти казах. Трябва само да си мислиш за голите задници.
Антони вече си представяше мястото, малко като при стендовете за порно филми във видеоклуба. Понякога той се шмугваше там скришом, със свит от страх стомах, и киризеше всичко, което можеше да се види, преди някой възрастен да дойде и да го разкара. Като цяло, това желание да гледа женски тела не го напускаше. В чекмеджетата и под леглото си той криеше списания и видеокасети, без да споменаваме и хартиените салфетки. В даскалото всичките му аверчета бяха на същия хал, настървени. Направо дебилясваха. Като се замислеше, повечето от сбиванията, впрочем, се обясняваха именно с това. Един поглед в коридора, веднага се напушваш и хоп, схватката почва, търкаляне по плочките на пода, псувни и обиди. Някои момчета успяваха да забият по някое момиче. Веднъж и Антони беше целунал едно момиче, на задните седалки в един рейс. Но тя не му се остави да ѝ обара циците. Затова заряза тая работа. Сега съжаляваше, тя се казваше Сандра, имаше сини очи и страшен задник, пристегнат в дънки „C17”.
