"Тази книга е парче смях, съдържащо света. Тя отразява едно духовно пътуване, в което колкото повече разбирам света, толкова повече се смея. И обратното. Затова я прочетете като дневник – не само с ума, а със сърцето (Екзюпери), с петите (ако сърцето е там в момента), със стомаха ( Древните китайци вярвали, че душата е скрита в стомаха. Ослушвайте се за послания.) или с какъвто орган можете най-добре. Поради натиска на доброто ми възпитание започвам книгата на "вие", но със страниците се надявам да минем на ти. Приятно преживяване", казва Иван Владимиров-Нав, автор на "Смешна метафизика – за забавноразвиващи се", която сега излиза във второ, преработено издание.
А ето какво допълва Петър Чухов за нея: "Книгата на Нав ме изпълни с подозрения още от самото начало. Какво иска да ми каже? Разбира се – нищо. Преди години това би ме зарадвало, сега обаче ми се видя някаква измама. Някой да пише просто заради радостта от писането? И да описва как живее само заради радостта от живеенето?? Не, определено това не е възможно. Тук се крие някакъв трик. Стремеж към популярност (бих казал евтина, но може би авторът се надява и на известни финансови облаги)? Манипулиране на различни хора или групи от хора? Подготовка за някакъв следващ ход, в светлината на който смисълът на всичко това изведнъж рязко ще се рационализира?
Бил съм жертва на редица трикове, самият аз съм използвал много от тях доста често за различни цели и на базата на този опит смятам, че номерът на Нав е от висша класа. Съвсем невинно започваш да пишеш блог; дори още по-хитро, съвсем невинно се раждаш, започваш да живееш, достигаш до известна възраст и известна степен на грамотност и ерудиция, след което безскрупулно използваш всичко, което си научил и преживял, за да накараш хората да мислят, че писането и, което е още по-лошо, живеенето са едни прекрасни неща. Да им внушиш дори, че писане и живеене могат да бъдат едно и също нещо.
Според мен книгата на Нав е твърде опасна със скритите си внушения, които определено биха повлияли на някой по-неопитен от мен и биха го превърнали просто в един живеещ човек, вместо да го изграждат като произвеждащ човек, консумиращ човек, човек с ясно изразена гражданска позиция, с други думи, в една завършена електорална единица. На моменти, признавам, дори и аз самият се почувствах изкушен да се отдам на напълно немотивираната радост от живота, докато четях книгата.
С оглед на гореказаното смятам, че всички екземпляри от книгата на Нав трябва да бъдат изгорени веднага, а авторът, илюстраторът и издателят да бъдат наказани с принудително четене на протоколи от избирателни комисии за срок от една година!"
Иван Владимиров-Нав има докторска степен по Психология на развитието от Университета на Лас Вегас. След 13 години в САЩ, където преподава, движи бизнес, пътува по света и пише, през 2020 г. се завръща у нас, за да развива образователни и културни инициативи. В момента Нав разработва семинар за когнитивно и личностно развитие и друг за намаляване на стреса и подобряване на благоденствието.
Прочетете откъс от "Смешна метафизика – за забавноразвиващи се" от Иван Владимиров-Нав, която излиза от издателство "Парадокс". >>>
Животът в България е забавен
Животът в България е забавен. Разхождам се по улиците и наблюдавам как течението от пешеходци бавно се носи. Колите също са застинали в прегръдката на задръстванията. В кафенетата времето съвсем е спряло. Хората са засмукали мига и са го разтегнали до сладостта на лoкум. Вече за кой ли не ден вися пред Сфумато и се къпя в енергиите на множеството. Усмивките на околните са оковали секундите, които удивени от безпричинната масова радост не смеят да изтекат.
Дискусия вурху Елфриде Йелинек. Баскет с Веско в 7:30 сутринта. Сто години самота на пейка в парка. Два часа на Витоша, отново съм сажда. Кожата ми се лющи и сладката Мони безкрайно дълго я отлепя от рамото ми, докато Цвети ми прави бавни плитки. Миниатюрната чаша с еспресо няма дъно, цигарата гори цял следобед. Катеря се по дима є, разсейвам се все по-нагоре и ето, целувам небето в мига на изчезването ми.
Забавени са погледите на приятелите ми, не бързат да се извърнат. Прегръдките им върху мен се бавят. Автобусът също се бави. Забавянето води до оргазъм. Семинар по холотропно дишане, забавя ме до безвремие. Ебавя се в несериозността. Баба ми е на бал с балнеоложки балтон.
Животът тук е истински забавен. Смея се. Дори мрънкащите са полазени от охлювите на смеха ми. Аз съм забавноразвиващ се.
***
Пумпал
На Веси и Ники
Хубав ден, хубав ден. Почти красив. Седя си в болничното легло и съзерцавам как хлебарките препускат по олющената стена. Същевременно практикувам умението да не мърдам, защото леглото закрещява почти без повод и изправя косите на пациентите през стая. На неговата възраст и аз ще съм така.
Обзема ме сюрреалистичност. Вечността у мен се смее, а на човека му е тъжно. Как може най-добрите уролози в страната да обитават този последен етаж. Последен, ти казвам. За тоалетната няма да споменавам нищо. Не за друго, а защото не помня, припаднах от вонята. Къде е балансът между това да си над нещата и в нещата. Ако никой не се ангажира с проблемите, обществото би се разпаднало. Странното е, че откакто разбрах за рака, станах по-социално активен. Нула на квадрат. И все пак, наистина звъннах в полицията по няколко повода и подадох едно оплакване в медиите. Кой ли си ме е представял.
Голям мехур с въздух . . . пълен с малки мехури . . . пълни с въздух?
Сън, сън! . . . кой звъни? . . . обаждам се да ви напомня, че има опция сънят ви да бъде прекъснат преждевременно . . . така че сънувайте съдържателно . . .
Знам го аз това, но едно е да знаеш . . . Виждам една усмивка, кацнала на масата. Промъквам се към нея с поглед, скачам обладаващо и пуф . . . става на прах. Оказва се отдавна мъртва, залепнала за мазно петно постно зеле. Тази комбинация винаги е фатална.
Е, ще трябва да се оправям сам. Обаче не си чувствам ръцете от упойката.
Точно тогава влизат ВесииНики заедно с ИлияниПетя. Каква страхотна изненада. Едни от малкото хора, които не уголемяват пирамидата от сокове, бонбони и банани. Вместо това ми носят жълт балон и пумпал, както и чудесна книга. Не ме разпитват, а ми се усмихват. И аз се усмихвам. Завързваме балона за леглото, завъртаме пумпала . . . и се въртим, въртим в усмивките.
Ям сладолед. Не сега, а друг път. Но пак го ям. Ето ме отново магично усмихнат. Върти се пумпалът, смесват се цветовете ни. Взирам се в тях и стените избледняват. Шевовете по мен зъбато се хилят и ми смигат пиратски. Химиотерапията се превръща в забавна различност.
Пиша весела пиеса по лицата на околните. Тумор се римува с хумор. Нека да е тумореска.
Върти се, заради мен се върти. Пумпал е светът, а аз съм пумукъл. Върти се и разказва приказка. . .
"Когато първото бебе се разсмяло за пръв път, смехът му се разбил на хиляди парчета и се понесъл над света. Така се родили феите."
Феите са светлинки, придаващи смисъл на мрака. . .
После, като лежах вкъщи, Веси ми донесе улична плочка, за да мога да се разхождам. . .
