Хотел „Барбизон” в Ню Йорк е легендарна сграда с блясък и притегателна сила, която е събрала в себе си много тайни и противоречиви истории. От 30-те до 60-те години на 20-и век хотелът, който е бил само за жени, съчетава в едно училище по етикет и пансион за млади дами и дава подслон на многобройни бъдещи звезди като Джоан Кроуфорд, Грейс Кели, Кандис Бъргън, Силвия Плат, Али Макгроу и много други.
През 1952 г. в „Барбизон“ амбициозни моделки, секретарки и редакторки живеят заедно, като всяка от тях със зъби и нокти си пробива път към заветния успех или към принца на мечтите си.
Дарби Маклафлин пристига в Ню Йорк, за да учи за секретарка. Тя е всичко, което манекенките, отседнали в хотела, не са - обикновена, стеснителна, обзета от носталгия по дома и самотна в големия град. Когато се сприятелява с Есми, прислужница в „Барбизон“, пред Дарби се открехва една напълно непозната страна на Ню Йорк – джаз клубове със съмнителна репутация, където изумителните импровизации на велики виртуози са толкова пристрастяващи, колкото и хероинът, който се продава там. Тя открива страстта си към музиката, дарбата си да пее, а може би дори и романтичната любов, но майка й има други планове за нея.
В настоящето хотел „Барбизон“ вече е жилищна сграда и обитателките от миналия век отдавна са забравени – дори и тези, които все още живеят там. Но слухът за скандал между две млади жени през 1952 г. и смъртта на едната от тях все още витае из коридорите на сградата, както и меланхоличната музика, която се носи от апартамента на странната възрастна жена с воалетка – съседка на журналистката Роуз Люин. Обсебена от мистериозната дама и за да забрави разпадащата се връзка с любимия си, Роуз решава да напише статия. Но не за известни личности като Грейс Кели и Силвия Плат, посещавали в миналото хотела, а за не по-малко интересните и загадъчни обитатели сега. Докато прави своето разследване заедно с очарователния фотограф Джейсън, тя стига до шокиращата истина за трагедията, скрита в миналото на „Барбизон“.
Прочетете откъс от книгата
* * *
Коридорът на четвъртия етаж в „Барбизон“ беше неестествено притихнал.
Роуз отново пробва вратата на госпожица Маклафлин, но този път нямаше нито отговор от нея, нито кучето се разлая. Сигурно беше излязла да го разходи. Някои от другите съседи отвориха вратите си, за да надникнат, но поклатиха глави и отказаха да обелят и дума, след като разбраха, че е журналистка. Друга, едра жена към седемдесет, получи пристъп на кашлица и обясни, че била твърде болна, за да говори.
Странно. Роуз си мислеше, че тези жени са отегчени и самотни, че няма да имат търпение да разкажат за живота си. Всъщност отнасяха се към нея като към досадна натрапница.
Венец от бръшлян обграждаше шпионката на най-далечната врата. Роуз почука и зачака.
– Кой е? – провикна се дрезгав глас.
– Казвам се Роуз Луин. Живея на петия етаж. Журналистка съм, работя над материал за хотела за жени „Барбизон“.
Вратата се отвори и се показа жена с изразителни черти.
– Тук ли живеете?
– Да, на горния етаж. Нанесох се преди няколко месеца – не добави, че скоро ще се изнесе.
Жената я огледа.
– Искаш да говориш с нас, старите вещици ли?
Грубите думи я изненадаха.
– Искам да поговоря с вас, ако имате възможност да ми отделите малко време.
Жената поклати глава. Косата ѝ беше боядисана в червено, подстригана късо.
– Не, благодаря. Чети „Звънчета“, прочети стихотворенията ѝ. Нямам какво да добавя.
– Разбирам, че от медиите вече са говорили с вас.
Тя замахна пренебрежително с ръка.
– Моля те. Всички питат за Силвия Плат, за гостите редактори, искат да разберат за драмата. Не разбирам защо. Това се случи преди години, отдавна е приключило. На всеки няколко години пристига поредното момиче като теб, което иска да научи „истинската история“, какво ѝ се е случило тук.
Нито една от другите жени на четвъртия етаж не желаеше да говори с нея.
– Не се интересувам от Силвия Плат – заяви Роуз. – Искам да науча повече за мястото, от ваша гледна точка. С какви правила сте се съобразявали, какво е представлявал животът ви, тези неща.
– Хм – червенокосата се намръщи. – Не мога да ви кажа колко често портиерът ни предава бележки – от журналисти, от туристи, от самотни тийнейджъри – питат дали сме познавали великата Силвия.
– Може да е живяла тук само месец, но сигурно трагедията е по-въздействаща от фактите.
– Именно. За кого работите?
– За медийна фирма наречена „Уърд Мърдж“.
Жената се изсмя гърлено.
– Ужасно име за този бизнес.
– На мен ли го казвате?
– Ще говоря с вас, но разполагам с едва двайсет минути, след това имам час при лекаря си. Влезте и пийте чай, ако искате. Тъкмо варях вода.
Роуз я последва вътре, изненадана от контраста с обновените апартаменти. Тук беше тясно, тъмно, имаше нужда от боя. По-точно казано, от няколко пласта боя, след като стените се изстържат. Гипсовите тавани около прозорците бяха оплескани с латекс. Дълбоки вдлъбнатини се виждаха по тъмния дървен под. В кухнята имаше лъскав авокадовозелен хладилник и печка в същия цвят, останали още от седемдесетте.
Роуз се постара да не се заглежда по останалите мебели, докато жената наливаше чай.
– Надявах се да поговоря с всички жители на четвъртия етаж, да пресъздам историята. Струва ми се, че приемаме за даденост всичко, което се е случило в периода между онова време и сега.
– Казваш „ние“ и имаш предвид жените ли?
– Именно.
– На никого не му пука. Слушай какво ти казвам. Всички продължават напред, няма нищо ново за писане, всичко е покрито. Заеми се с по-интересен материал.
– Какъв например?
Тя спря и подпря ръце на ханша.
– Откъде да знам? Ти си журналистката, миличка.
Див лай изригна от съседна стая и Пилчо се втурна по коридора към тях.
– Проклетото куче. Мислех, че съм затворила вратата.
– Това Пилчо ли е?
Жената погледна внимателно Роуз.
– Познаваш Пилчо?
– Говорих с госпожица Маклафлин онзи ден – не беше точно лъжа. Роуз говореше, докато Дарби Маклафлин слушаше. – Аз съм Роуз Луин – протегна ръка тя.
– Аз съм Стела Конъвър. Както вече казах, разполагам само с двайсет минути – тя потри едната си ръка. – Нервът отново ме боли. Познавам те от новините. Не работиш ли вече там?
– Не.
– Добре. Всички приличате на отбор глупаци, седите и лаете също като Пилчо. Дано не се обидиш.
– Няма начин. Струва ми се, че обобщихте съвършено работата ми.
Госпожа Конъвър ѝ подаде дебелата чаша.
– Беше обаче ужасно как те накараха да се махнеш. Още повече, че беше права за сенатор Мадън, този мазен гадняр. Да краде пари от старците. За мен си героиня. И ти, и Глория Бъкторн.
Роуз мълчеше. Вече знаеше, че няма смисъл да поправя. Все пак тя щеше да се възползва от предположението, че е агресивна журналистка с правдива кауза. Нали така си намери работата в „Уърд Мърдж“.
– Ела в другата стая. Да знаеш, че го правя единствено, защото си съседка.
– Много ви благодаря.
Влязоха в хола с два прозореца с южно изложение, пълни с цветя край огромно канапе.
– Не е нищо особено, но за Ню Йорк е истинска находка.
– Точно така – Роуз седна на канапето и потъна толкова дълбоко, че коленете ѝ бяха по-високо от бедрата. Постара се да не разлее чая. – Много мило, че го правите, госпожо Конъвър – тя постави чашата на масата и извади тетрадка и химикалка от чантата.
– Наричай ме Стела.
– Добре, Стела. Кога се настани в „Барбизон“?
– През 1952. Вербуваха ме от агенция „Ейлин Форд“. Работих като манекенка десет години, след това станах нещо като муза на различни дизайнери, ако ме разбираш.
Роуз примига.
– Предаваха ме от ръка на ръка. Позволявах на разни мъже да се грижат за мен срещу удоволствието да ги виждат с мен. Не се гнуси. Все си мислех, че ще се получи поредната история за Пепеляшка, както става по филмите, но така и не извадих късмет. Затова пък се справях добре. Изкарах достатъчно, за да се погрижа за себе си.
– Ясно – ако всички жени бяха откровени като Стела, материалът за „Уърд Мърдж“ щеше да стане жесток. – Как беше тук, когато пристигнахте? Разбирам, че мъжете не били допускани над първия етаж.
– Правилата бяха строги. Спомням си, че един ден слязох в панталони и дежурната матрона, едно кисело женище, ми нареди да се кача горе и да се преоблека. Не можех да мина през фоайето в панталони, единствено в пола. А това си остана така и през шейсетте. Днес ми се струва толкова глупаво.
– Ами момичетата, които са ходели на секретарски курсове?
– Да, момичетата от „Катрин Гибс“. Винаги се подсмивахме, когато ги виждахме с ръкавици и шапки, за да се правят, че имат класа. Те си имаха отделен етаж и много не общувахме. Тук беше като истински кошер с малките стаички и дългите, тъмни коридори. Доста оживено, всички прекарвахме страхотно. Дж. Д. Селинджър идваше в кафенето на партера с надеждата да забие някоя от манекенките.
– Ти излизала ли си със Селинджър?
– Не, не беше мой тип.
– Точно това ми трябва; историята е пленителна – тя почука по тетрадката с химикалката. – Знаеш ли, опитах се да говоря с някои от жените на етажа, но те, изглежда, нямат желание да приказват с мен.
– Дърти вещици, до една – тя се изсмя дрезгаво. Профилът ѝ беше аристократичен, с високо чело и изразителен нос. Роуз си я представи издокарана в натруфената, изтънчена мода на отминала епоха. – Докато беше хотел, те седяха във фоайето по цял ден и коментираха другите гости като гръцки хор. След като направиха апартаментите, вече не беше приемливо да се застояват долу, затова се оттеглиха на четвъртия етаж.
– Ами Дарби Маклафлин, познаваше ли я по онова време?
Стела замълча за момент, след това, изглежда, подбра внимателно думите си.
– Първоначално беше странна птица. Започнахме с недоразумения, но после стигнахме до известно примирие. Дарби учеше в „Гибс“, след това започна работа като секретарка и остана там години наред, чак до пенсиониране – радиаторът започна да издава дрънчене. – Мили боже, непрекъснато разправям на домакина да се качи и да изключи тази проклетия, но той е твърде зает да се мазни на богатите наематели. Не се обиждай.
– Ни най-малко. За каква фирма работеше госпожица Маклафлин?
– Някакъв магазин за копчета на Западна трийсет и осма. Дъртата сврака се пенсионира преди пет или шест години.
Дрънченето не спираше.
– Искаш ли да спра отоплението?
– Не, трябва да се свалят всички цветя от перваза и да се повдигне полицата, върху която са поставени. Поне това може да направи, и без това не искам много.
– Сигурно е странно да видиш как драстично се е променила сградата.
– Всичко се променя. Пет пари не давам. Аз притежавам едно малко късче от Ню Йорк и това ми е достатъчно.
– Каза, че си била добра приятелка с госпожица Маклафлин.
– Не съм казала подобно нещо. Двете просто си помагаме от време на време. Гледам Пилчо, когато тя заминава.
Новината изненада Роуз.
– Къде ходи?
– Един господ знае. Тази сутрин ми се стори разстроена, помоли ме да гледам Пилчо, докато я няма, и това беше. Каза, че трябвало да се погрижи за нещо. Каквото и да означава това. Каква ли работа може да има една жена на осемдесет и една? Каза, че ще се върне след три седмици.
Роуз посърна. Тайлър нямаше да се зарадва.
– Често ли заминава?
– Много рядко. Не помня кога за последен път е била извън града. Както вече казах, бързаше. Каза, че си говорила с нея.
– Да, щяхме да се разберем за разговор. Ти беше ли тук, когато е претърпяла инцидента?
– Ти пък откъде знаеш за него?
– От единия портиер. Отнесе се много почтително – побърза да добави тя.
– Патрик. Най-голямата клюкарка в сградата – тя зашепна тайнствено. – Не мога да ти помогна. Дарби е много затворена. Не говори много по този въпрос.
– Помниш ли името на прислужницата, която е загинала?
Стела подсвирна тихо.
– Никога няма да я забравя. Беше една устатница. Есми. Есми Кастило. След като се случи, момичетата говореха единствено за това седмици наред. Хотелът потули скандала, не стигна дори до вестниците – тя наблюдаваше Роуз с присвити очи. – За това ли искаш да пишеш?
– Не и ако на нея не ѝ е приятно. Искам обаче да поговоря с нея и за други неща. Имаш ли нещо против да ѝ обясниш какво правя следващия път, когато я видиш?
– Ти ми се струваш мило момиче. Ще направя каквото мога, но не чакай с притаен дъх. Дарби е сигурно последната от старите наематели, която ще разкрие нещо за миналото. След инцидента тя се затвори. Все едно завеса падна след края на пиесата.
Роуз остави визитка на Стела и се качи по стълбите. От една страна, неочакваното заминаване на госпожица Маклафлин подлагаше крак на материала ѝ. От друга, историята на Стела щеше да се превърне в епично отразяване на живота и да затъкне устата на Тайлър, докато Дарби се върнеше.
