Из „100 книги, които трябва да прочетете“
„Кривата на щастието“
Иво Иванов
01.07.2014 г.

Иво е всичко, от което имаме нужда, и всичко, без което не можем. С този сборник, както и с „Отвъд играта“ и „Хроника на болката“, той прави висш пилотаж по човечност и ни дава криле, за да го следваме нагоре към това да сме повече хора.

Иво Иванов е говорител на Живота

В продължението на „Играта на Ендър“ се появява фигурата на Говорителя на мъртвите – легендарният Ендър Уигин изкупва греховете си, поемайки задачата да разказва правдиво животи. Той търси истината, различните гледни точки, изучава човека, за когото иска да разкаже – защото да опишеш някого, без да си в главата му, е почти непосилна задача. Но можеш да предадеш истинно направеното от него и как то е променило околните и техните животи, което е същински важното. Именно това прави Иво Иванов в тази безценна книга.

Снимка: Антон Кръстев, Creative Visual Solutions

В „Кривата на щастието“ са събрани истории, които ще ви разсмеят, натъжат, вероятно разплачат, но най-вече ще ви вдъхновят. Знам това, защото изпитах всяка възможна емоция сред тия страници, а дебелокожата ми читателска същност далеч не се трогва толкова лесно. Помните ли, че някога имаше една сълзлива и душеслабителна поредица „Пилешка супа за душата“, която продаде безброй копия от книжния еквивалент на сапунен сериал, като фалшивееше и натрапваше почти насила внушението си като днешните спам гадости в социалните мрежи: „Нямаш сърце, ако това не те разплаче!“. Е, тези разкази (няма да ги наричам статии) успяват там, където авторите в ония книги не успяваха – да предадат автентичната емоция във всичките ѝ нюанси, защото не само тъгата на съчувствието е истинска, но и щастието от чуждата радост.

Всъщност мога да изпиша куп празни приказки и да не се доближа изобщо до усещането, което един-единствен абзац от книгата предава. За мен Иво Иванов е сред най-доб- рите български писатели в най-литературния смисъл на тази дума. Защото в тия разкази най-често се разказва за спорт, но под повърхността се вихри животът във всичките му турбуленции – от неземното щастие до горчивината на скръбта. История след история Иво описва живота на хора, минали през ада, с жестоко детство, загубили най-близките си, ударени от съдбата по най-свиреп начин, които преодоляват гравитацията на покрусата, изскубват се от нейната задушаваща прегръдка – и политат. Това са хора, които са надмогнали желанието да се доказват, да трупат пари, да правят кариери – те са в плен на онова чисто човешко желание да надскочат себе си, да заличат уж установените граници, да надмогнат всяко „не можеш“ и всяко „това е невъзможно“. Разказите на Иво Иванов имат много лица и толкова много от тях се смеят, дори да изглеждат предопределени от жестоката съдба да тъжат. И няма как човек да не се смее с тях, когато топката лети към коша, а някое дете сбъдва мечта, за която се е трудило неуморно години наред.

Но да не изпадам в сантименталност. В „Кривата на щастието“ има и много истории, в които животинското е надделяло над човешкото – и хора, получили щедро начален старт в живота, се провалят гръмко. И това не е провал, който може да бъде разбран и дори адмириран, като спъване на последното препятствие пред жадуваната победа, а провал в самата сърцевина на това да си човек – като отказ да помогнеш на скърбящ баща. Тези примери са не по-малко важни от ония, другите – вдъхновяващите. Съвременният спорт бързо се движи в посока към пълно пропадане заради огромните пари и минималните очаквания към представителите на този особен вид „Хомо Звездникус“ да бъдат нещо повече от адски добри в това, което могат – да ритат топка или да тичат със скоростта на вятъра. Но на всеки такъв зализан глупак се пада по поне един, който може и да не е постигнал световна известност, но е дал от себе си на околните – дали нещо материално, или просто подкрепа и вдъхновение, които често са по-важни.

И все пак това щеше да си остане просто сборник статии за интересни хора, ако негов автор не беше именно Иво Иванов. Изпитвам прилична сигурност, че той би искал да не пиша този абзац, но няма да се съобразя с подобно вероятно негово желание. Защото той е говорител на Живота и нищо по-малко, а начинът, по който разказва тия истории, ги превръща в нещо повече от поредната статия, която след три дни е забравена. Дали ще разкаже история в едно изречение (колко дирих в съдържанието точно нея, за да я прочета първа), дали ще се откаже да използва глаголи, дали ще се движи от смъртта към раждането, или пък – както често прави – ще задържи някой важен елемент до последното изречение, за да преобърне всичко с главата надолу: Иво има оня рядък талант да съпреживява чуждите емоции. Но колко да са чужди, когато си човек сред човеци?

Знаете ли, скоро този блог ще навърши 5 години, през които четох и писах за почти 1000 книги. Прочетох велики романи, прочетох отчайващи недоразумения. Често през годините са ме питали кои книги препоръчвам за задължително четене, и отговорите ми плавно еволюираха. Но мисля, че открих тази, която устойчиво ще се намести сред челната тройка и няма да я напусне – нещо повече, след като взема автограф от Иво след няколко дни по време на премиерата в София, ще я поставя непосредствено до леглото ми. И ще препрочитам напосоки. Когато ми е тъжно, ще чета от нея, когато ми е радостно, ще чета от нея, когато летя из висините, ще чета от нея, когато съм се сринал в калта – най-вече тогава ще чета от нея.

„Кривата на щастието“ е уравновесител – може да ти подаде ръка, ако се валяш ранен; може да те свали на земята, ако си надул празния балон на прекомерната гордост. Тази книга е приятел. Навярно няма да срещна никого от хората, за които Иво е писал, но ще срещна него – и това ми стига, защото той е сбрал в себе си много животи, за да може да ги разкаже правдиво и искрено. И му благодаря, че прави точно това и точно по този начин. Защото в историите „за спорта, Вселената и всичко останало“ точно всичко останало е най-важно.
Ще ви кажа само още едно нещо – ако тази година ще си купите само една книга, нека е тази. Сериозно. Тази.