Казват, че първата година от брака е най-трудната. Силвейн Рейнард, авторът на „Адът на Гейбриъл” и „Екстазът на Гейбриъл”, сякаш е използвал тази фраза за мото на своята трета книга „Изкуплението на Гейбриъл”.
След като в първите два романа професор Гейбриъл Емерсън съблазни студентката Джулия Мичел и заедно се впуснаха в греховно изследване на любовта и секса, сега, вече младоженци, те са напълно отдадени един на друг, но са изправени и пред трудностите на първата година от брака, които превръщат съвместния им живот в истинско пътуване с шеметно скоростно влакче.
Професор Емерсън напуска университета в Торонто, за да започне нов живот с любимата си Джулия. Двамата откриват все повече сладостта на брака, като достигат до най-скритите кътчета на своята сексуалност и до неподозирани върхове на страстта. Падат всички прегради... Заедно с това растат любовта и доверието между тях. Но се сблъскват и с предизвикателствата на семейния живот.
Гейбриъл е убеден, че заедно могат да се изправят срещу интригите, отправени към тях. Старо отмъщение има опасност да изкара наяве неговите най-тъмни тайни и той трябва да се пребори с демоните от своето минало.
В същото време Гейбриъл гори от желание да стане баща... А Джулия мечтае да завърши успешно програмата си и да докаже своите способности.
Ще се справят ли с дългите сенки от миналото? Ще успеят ли да съвместят любовта с кариерите си и да преодолеят професионалното си съперничество? Дали всеки от тях ще приеме най-силното желание на другия като свое....
И дали няма да се объркат плановете им за едно прекрасно бъдеще?
Силната любов между Гейбриъл и Джулия е движещата сила, която води професора към така търсеното изкупление...
- Не знаех, че е възможно да обичам някого другиго освен теб толкова много – прошепна Джулия и очите й се насълзиха.
- И аз не знаех – Гейбриъл я целуна нежно. – Най-голямата добродетел не е любовта. Надеждата е. Надеждата и прошката. Открих различните проявления на любовта – първо с Грейс и Ричард, после с теб. Тя ми помогна да премина през най-тъмните си дни. Открих и вярата, когато отидох в Асизи. Но без надеждата нямаше да съм тук сега. Без прошката щях отдавна да съм отнел живота си. Без божествената намеса в образа на тийнейджърка в една градина на Пенсилвания щях да се озова в ада, а не да седя до теб, моя любима Беатриче.
За мен надеждата значи най-много. Нашето бъдещо дете е надеждата. То е знакът за моето изкупление...
Професор Гейбриъл Емерсън стоеше на прага на кабинета си, с ръце в джобовете, взирайки се в жена си с изгарящ поглед. Високата му атлетична фигура бе поразителна, както и суровите черти на лицето му, и сапфиреносините му очи.
Срещна я, когато тя бе на седемнайсет години – десет години по-млада от него, и се влюби в нея. Времето и обстоятелствата ги бяха разделили; своеволният му начин на живот също бе допринесъл за това.
И все пак... Небето им се бе усмихнало. Шест години по-късно тя бе станала негова докторантка в Торонто и чувствата им бяха пламнали отново. Година и половина по-късно вече бяха женени. От сватбата им бяха минали шест месеца, а той я обичаше повече отпреди. Ревнуваше я дори от въздуха, който дишаше.
Бе чакал достатъчно дълго за това, което смяташе да направи. Вероятно щеше да се наложи да я съблазни, но Гейбриъл се гордееше с умението си да съблазнява.
Звуците на песента „Манго“ на Брус Кокбърн се носеха из въздуха, навявайки спомени за почивката им в Белиз малко преди да се оженят. Любиха се навън, на всевъзможни места, дори на плажа.
Джулия седеше до бюрото, без да обръща внимание на мелодията и тайните му планове. Пишеше на лаптопа си, заобиколена от книги, папки и две кутии с документи, които Гейбриъл услужливо бе донесъл от долния етаж на това, което някога бе домът на родителите му.
Бяха в Селинсгроув от седмица – малко отдих от забързания им живот в Кеймбридж, Масачузетс. Гейбриъл бе преподавател в Бостънския университет, а Джулия тъкмо завършваше първата година от докторантурата си в Харвард под ръководството на брилянтен учен, бивш преподавател в Оксфорд. Бяха напуснали Кеймбридж, защото в дома им течеше голям ремонт.
Къщата на семейство Кларк в Селинсгроув бе обновена според изискванията на Гейбриъл преди тяхното идване. Голяма част от оставените от Ричард, осиновителя на Гейбриъл, мебели бяха прибрани на склад.
Джулия бе избрала нови мебели, както и нови завеси и бе убедила мъжа си да боядисат стените. Гейбриъл предпочиташе по-скоро тъмно дърво и тежки, кожени мебели, но тя имаше повече склонност към светлите цветове на крайморска вила – с бели стени и предмети в различните нюанси на типичното гръцко синьо, известно и като санторийско синьо.
В кабинета бе окачила репродукции на картини, които имаха и в къщата си на площад Харвард – „Данте среща Беатриче на моста „Санта Тринита“ от Хенри Холидей, „Пролет“ на Ботичели и „Мадона и дете с ангели“ от фра Филипо Липи. Гейбриъл се улови, че непрекъснато се вглежда в последната картина.
Можеше да се каже, че картините изразяваха етапите на техните отношения. Първата бе илюстрация на срещата им и на нарастващата обсесия на Гейбриъл по Джулия. Втората бе символ на стрелата на Купидон, поразила Джулия, когато той вече не си спомняше за нея, после „ухажването“ им и последвалия им брак. И накрая Мадоната – тя въплъщаваше надеждата на Гейбриъл.
Това бе третата вечер, която Джулия прекарваше на бюрото в писане на първата си публична лекция, която щеше да изнесе следващия месец в Оксфорд. Преди четири дни правиха секс на пода в спалнята, покрити с боя, преди да бъдат доставени новите мебели.
Джулия бе решила, че рисуването по тела е новият ѝ любим спорт – естествено, подходящ за практикуване само с Гейбриъл.
Споменът за физическия им контакт и ускореното темпо на музиката сложиха край на търпението му. Те бяха младоженци. Нямаше да ѝ позволи да го пренебрегне още една вечер.
Примъкна се към нея, стъпвайки тихо на пръсти. Отметна дългата до раменете ѝ коса назад, разкривайки нежната ѝ шия. Прорасналите косъмчета на небръснатото му лице се отъркаха в кожата ѝ и така целувките му станаха още по-страстни.
– Ела – прошепна ѝ той.
Джулия усети как по кожата ѝ я побиват тръпки. Дългите тънки пръсти на Гейбриъл погалиха извитата дъга на нежната ѝ шия, докато той я чакаше.
– Не съм написала лекцията си – повдигна тя красивото си лице към него. – Не искам да карам професор Пиктън да се срамува от мен, особено когато тя ме е поканила да присъствам на конференцията. Аз съм най-младият участник в програмата ѝ.
– Няма начин това да стане. И имаш достатъчно време да я напишеш.
– Трябва да приведа и къщата в ред за семейството ти. Пристигат след два дни.
– Те не са моето семейство – стрелна я той с поглед. – Те са нашето семейство. И ще наема помощничка за къщата. Ела. Ще вземем и одеялото.
Джулия се обърна и видя познатото одеяло на шотландско каре, метнато на белия, претрупан с предмети стол под прозореца. Втренчи се в гората, граничеща с градината.
– Тъмно е.
– Аз ще те пазя.
Гейбриъл ѝ помогна да стане, обви моментално ръце през кръста ѝ и я притисна към себе си.
На пазара от 14 юли, цена: 18 лв.
От Кръгозор
