Иво Андрич е един от най-значимите сръбски писатели, получил Нобелова награда за "За епическата сила". Роден е в село Долац край Травник (Босна и Херцеговина) на днешния ден (9.10) през 1892 г. През 1918 г. излиза първата му поетическа книга "Ех Роnto", а през 1920 г. първата му прозаическа книга "Пътят на Алия Джерзелез". Докато живее в Белград, пише трите си романа - "Мостът на Дрина", "Травнишка хроника" и "Госпожицата", които излизат през 1945 г. 

Защо е различен? Защото пише искрено, пише по вечните теми, пише с вещина и любов към езика. Топлината, с която разказва за пътуването на човека към себе си, за студа, който може да се крие и в най-меката светлина, когато в нея няма любов и за мълниеносните видения, които срещат настоящето и миналото, е завладяваща.

Изпълнил голямата мечта на всеки писател - да живее вечно чрез това, което е написал, Андрич ни оставя много истини за живота, които решихме да съберем и да споделим с вас. 

1. "Има три неща, които не могат да се скрият – казваха османлиите, – а това са любовта, кашлицата и сиромашията." 

2. "Странно е колко малко ни е нужно, за да бъдем щастливи, и още по-странно е колко често именно това малко ни липсва!"

3. "Животът ни връща само това, което даваме на другите." 

4. "Болестта е сиромашката съдба, но и наказание за богатите."

5. "Че мълчанието е сила, а говоренето слабост, се вижда по това, че старците и децата обичат да говорят."

6. "Нищо не свързва хората така, както общото и щастливо преживяно нещастие."

7. "Каквото не боли - то не е живот, каквото не отминава - то не е щастие."

8. "Толкова неща в живота имаше, от които се бояхме. А не трябваше. Трябваше да живеем."

9. "Жената стои като порта, на изхода, както и на входа на този свят."

10. "Всички хора са ми необходими. Всички, от старицата, която ме е поела на ръце, когато съм се появил на този свят, до непознатия минувач, който ще свали шапка, ще се прекръсти и ще ми пожелае вечен покой и лека пръст, когато ме понесат към гробищата."

11. "Любовта живее по-малко дори от една пролет."  

12. "Щом почне да зрее лятото, някаква сила, за която не знам дали идва от мен или от световете около мен, ме вдига както влагата кълновете към светлината, и аз пътувам, возя се, плавам, летя. С други думи, щастлив съм, защото не бих могъл да кажа къде съм."