Тъй като съм пристрастена към травматичните разговори, а разговорът за бъдещето е сред най-напрегнатите в днешно време, бях заинтригувана преди време от един проект под мотото „Да поговорим спокойно в бъдеще време”. С него инициаторите се опитваха да разговорят интернет-общността по темата как би изглеждал животът, работата, парите, сексът след 50 години, какво ще ядем и четем, как ще пътуваме и общуваме, на кого ще се кланяме и какви ще бъдем - като хора и като общество. Тогава поканих и авторите на списание „Жената днес” да се присъедим към този проект с размишления и текстове. Попитах и себе си: защо често се боим да говорим в бъдеще време и защо неизвестността ни натоварва, вместо да ни прави свободни?

Ето и отговорът ми: особено подвластни на тази несвобода сме ние, жените. Мъжът е създаден априори като фантазьор, преследвач и пътешественик. Той е визионерът, който се взира далеч напред, а нашите женски мозъци са програмирани на „къси вълни” – ние сме реалистките в двойката. Отговаряме за непосредственото настояще, за опазването на живота и огъня, храним и лекуваме, но не ни се полага някак да провиждаме далеч в бъдещето. Защото близките ни срещи с него са се свързвали винаги с нещастия, проклятия и опасности. Не съществува нито една „нормална” прорицателка - от древногръцките Касандра и Пития, та чак до българската Ванга, всички те са слепи, сакати или девствени (т.е. кастрирани в женската си функция), а най-често всичко това накуп.

В същото време, убедена съм, бъдещето принадлежи на жените. В момента, в който мъжът е измислил машините, той е изравнил жената със себе си. С машините отпада неговото предимство в труда - физическата сила престава да е фактор и е изместена от методичността, прецизността, приспособимостта, икономичността (все женски качества). Жената постепенно развива и мъжки, тоест човешки качества: индивидуалност, храброст, интелигентност, креативност, чувство за хумор дори. Все още не е наваксала дистанцията от мъжа по отношение на въображението и мащаба, но върви с бързи стъпки в правилната посока. Затова ако не днес (когато се признава, макар и с половин уста, че жените са по-добрите мениджърки – особено по време на криза), то след 50 години жените със сигурност ще управляват света. Нима няма да се диша по-спокойно в един свят на баланс, а не на перманентни войни, ако начело му стоят предсказуеми и отговорни лидерки тип Ангела Меркел вместо суетни петли ала Берлускони или Саркози?

Но след 50 години, струва ми се, половете няма да са това, което бяха. Все се надявам, че светът ще е населен най-вече с андрогини – мъжожени (или женомъже), цялостни същества, развили в себе си най-добрите мъжки и женски качества. За този трети пол говори Аристофан в Платоновия диалог „Пирът”: някога андрогините били тъй силни, че застрашили мощта на боговете, и те, за да ги направят по-слаби, ги разполовили (оттам – пол, нали?). Но разделените половинки отчаяно копнеели една по друга и се търсели цял живот в стремеж да се сраснат пак. Така възникнала любовта – за да събира в цялост човешката природа. Правейки от две тела едно, тя лекува първичната рана от раздялата.

Ето за какво мечтая – за бъдеще, което да ни върне целостта, но да не ни отнема любовта. Много ли искам?