След година терзания мъжът пак похлопал. „Кой е?” „Ти си”, казал мъжът. И вратата се отворила.
Не настръхнахте ли като мен от тази притча на ислямския мистик Руми? Има и още - невероятната й интерпретация от немските психотерапевти Торвалд Детлефсен и Рюдигер Далке. В книгата си „Болестта като път” те правят паралел между рака – този бич за човечеството, и човека – този бич за природата. Неслучайно съвремието ни толкова страда от рака и тъй безуспешно се бори с него, смятат те.
„Раковото заболяване е огледало на нашето време и на колективното ни схващане за света. В себе си изживяваме като рак само онова, което вършим по същия начин в живота.” Също така безогледно експанзираме, осъществявайки целите си – без оглед на някакви („морфологични”) граници, изграждаме опорни пунктове на интересите си (метастази) и налагаме представите си, като поставяме всички други в услуга.
Раковата клетка не е нещо „външно” –
като вирусите. Това е клетка, престанала да работи в полза на организма, отказала да се подчинява на цялото и поставила на първо място собственото си безогледно размножаване – додето изчерпи своя стопанин (хранителната среда). Грешката става видима твърде късно – едва когато се забележи, че жертването на многоклетъчния организъм включва и собственият й край.
И ние се държим спрямо околната ни среда като ракова клетка. „Нашият растеж върви толкова бързо, че едва смогваме с доставките. Произвеждаме и унищожаваме хранителни продукти, за да манипулираме цените. Философията на нашето време не позволява друга цел освен растеж и напредък. Човек работи, експериментира – защо? Заради напредъка! Каква е целта му? Още по-голям напредък!
Човечеството пътува без цел
Раковата клетка по нищо не изостава от късогледството на съвременниците ни. За да тласка напред икономическата експанзия, човекът от десетилетия експлоатира природата (която за нас е гостоприемен стопанин), а сега с учудване установява, че смъртта на същия този стопанин означава и собствената ни смърт. Човечеството гледа на природата като на своя хранителна среда: растения, животни, суровини. Всичко съществува сякаш единствено за да можем ние, хората, несмущавани да се разпростираме върху Земята. Хората имат рак, защото те са рак“.
В този контекст прочетете отново горната притча. Всъщност ракът е шансът ни да провидим заблудите си (най-голямата: разграничаването между аз и ти). Нашето его си фантазира, че може да направи нещо „самичко”. В действителност не съществува истински обособена част от Вселената. Аз-ът се страхува да стане едно цяло с всичко, защото това би било предпоставка за неговата смърт.
Единение може да се постигне само когато човек жертва аз-а си, понеже докато има аз, има и ти – и дотогава сме в полярността. Едва щом почнем да се изживяваме като част от цялото (т.е. да поемаме отговорност за него), тогава ще схванем, че благото на цялото и нашето благо са едно и също. Илюзия е, че човек може успешно да просъществува като Аз и да пожертва Ти, използвайки го за хранителна среда.
Лекът също е известен – нарича се любов
„Защото тя отваря границите и допуска другиго да влезе вътре, да станете едно. Който обича, не поставя своето аз на първо място, а изживява една по-пълна цялостност. Който обича, чувства любимия точно така, сякаш е той самият.”
