Да харесваш Джон Малкович

И ето ме сега пред строя - да давам обяснение защо от всички актьори и популярни мъже на света аз харесвам най-много не някой друг, а Джон Малкович. Защо секс-символ номер 1 в моите представи никак не прилича на секс-символ, напротив - изглежда като анти-секс-символ? Защо ме разтапят като шоколад не горещите очи на Брад Пит или стегнатото дупе на Робърт Патисън, а леденият поглед на хипнотизираща жертвата си змия и устните, извити в сардонична усмивка, на Джон Малкович? Дойде време да си кажа.

Защото ме привличат свръхинтелигентността и лудостта у мъжа, небрежно прононсираната аб-норменост, която обаче не се вее ексхибиционистично на простора на публичността, а е заключена под дебелия стъклен похлупак на дистанцията и свръх-контрола. Джон Малкович – сложен, странен, хищен и пренебрежителен, с неговия присмехулен, перверзен поглед, с неговата свирепа интелигентност и неустоима арогантност, с неговата внезапна като астматичен пристъп меланхолия – ме кара да си спомня, че магнетизмът има студена природа. Че самата аз съм направена – според 5-те елемента на фен шуй – от метал.

Когато попаднах под магнетичното въздействие на Малкович, той беше доста по-млад и имаше афера с Мишел Пфайфър – играеше виконт дьо Валмон в “Опасни връзки”. Стивън Фриърс безсъмнено е изключителен режисьор - не мога да си представя по-перфиден Велик Манипулатор на Жените от Малкович. Помня, че само месеци по-късно излезе друга екранизация на романа на Шодерло дьо Лакло, режисирана не от кого да е, а от самия Милош Форман – но филмът му потъна безславно в забвение, почти никой не го забеляза – именно заради феноменалното превъплъщение на Малкович.

По-нататък той играеше главно злодеи, понякога в не особено добри филми, а аз следях жадно изявите му, издирвах ги с трескавостта на антиквар. Хипнотизираше ме тихият му, едновременно гальовен и заплашителен глас, онова негово излъчване на неуловимост и неумолимост, както и рядката за мъж комбинация от интуитивност, напрегнатост и самообладание, която запали в сърцето ми вечен огън. То тупти до ден-днешен по Малкович с хладен, син, неугасим пламък. Подозирам, че обсесията ми е и заради леко извратеното удоволствие от опасностите и загадките на интимността. Може би тайно очаквам от мъжете да ме измъчват – с непоследователност, язвителност или преднамерена сдържаност? Изглежда ме придърпват към себе си мъже, у които властта е генетично заложена - когато една любовна история чука на вратата, те използват най-хладнокръвния, най-изтънчения и, да!, най-нахалния подход, за да я насочат в желаната от тях посока. Точно както си играеше на ръба на ножа героят на Малкович - виконтът от “Опасни връзки” - докато острието не го прободе във внезапно намереното сърце. Защото – изненада! – в действителност дори такава самотна и автономна душа има сърце.

После дойде “Да бъдеш Джон Малкович” – един толкова чудат филм, колкото и епонимът му. Претенциозен, засукан, объркан и шантав, дори твърде алтернативен – в който Малкович изигра себе си като тревожен, противен, обсебен от себе си идиот, какъвто едва ли друг актьор би се съгласил да изиграе. Впрочем сценаристът и режисьорът на филма, който после обра десетки престижни награди - дебютантите Чарли Кауфман и Спайк Джоунзи чакали няколко години Малкович да се съгласи да си влезе в ролята и не искали и да чуят за никаква друга алтернатива.

А какво продължава да ме привлича в този плешив, вече 60-годишен мъж, ексцентрично и старомодно облечен (нищо, че има собствена дизайнерска марка), който прилича ту на гей, ту на психар и със сигурност не изглежда като машина за секс? Ами всичко – именно ретро естетиката и изисканият усет към детайла, ерудицията (говори няколко езика, свири на няколко инструмента), свободолюбието и анти-конформизмът, могъщият, на нищо не приличащ талант, любовта му към театъра, който смята за свое призвание, пристрастеността му към литературата, изкуството и виното, към философията, Шопенхауер и Кант, привързаността му към Европа (най-вече Южна Франция и Португалия). Фактът, че никога не гледа филмите си и не съжалява за провалите си. Че в него има огън и бяс, които потушава бързо при разговор, защото не обича да показва свадливата си страна (както свидетелства Лин Барбър, интервюирала го неведнъж). Че дълбоко в себе си таи ужасен страх да не би да изглежда сериозен, да не би да личи, че му пука. Че диша чрез (само)иронията и ако му отнемат възможността да се шегува с всичко, това за него ще е равнозначно на края на света.

А как да се справим с оплешивяването, питали го веднъж. Отговорът му: “Майкъл Джордан го направи да изглежда стилно. Не се притеснявайте. Животът продължава.”