Бягството е път. Моят има две посоки - навън и навътре.
Когато бягам съзнателно – пътешествам. Обикалям света, разглеждам България. Когато бягам несъзнателно – боледувам. Тогава изучавам себе си, сянката си, дълбоко укриваните си тайни и изтласкани спомени. (Имам настолна книга - „Болестта като път”, често я цитирам.)
* * *
Темата за бягствата звучи лятно:
през юли и август хората се спасяват от рутината и работата - на море, планина. Често вместо да си починат, още повече се натоварват. Както когато празнуват - уж се веселят, а всъщност се напрягат, напиват, нараняват...
Има много видове бягства – наблюдавам разни познати: един се крие на село, друг ходи на лов, трети за риба, четвърти все майстори нещо, пети играе карти, шести пие, седми се гмурка, осми играе голф. Все мъжки начини за изолация и смяна на филма. А на жените им е трудно да бягат - толкова много пранги, въжета и котви ги приковават. И много повече ги съдят, когато все пак успеят да избягат.
Та как бягаме и къде?
Общият знаменател е, че бягствата осигуряват алиби за скъсване със законната половина от живота ти. Действителността престава да съществува, хлопваш вратата пред носа на обичайното, влизаш в нова матрица и забравяш всичко и всички.
* * *
Когато за пръв път се попитах как бягам, отговорът ми се видя повече от очевиден. Пътувам. Аз съм маниакален пътешественик - броя държавите, които съм посетила, както никога не съм броила гаджетата си. Празнувам всяко ново попълнение, разширявам списъка с цената на сложни маневри и тотално изтощение понякога. Някои жени така свалят мъже, а аз – държави. Била съм в трите крайни точки на света - от Патагония през Нова Зеландия до Лапландия.
Къде по-надалеч мога избягам? В Камчатка ли?
Нямам навика да спирам при очевидните отговори. Чопля. И ми светва: всяка моя болест всъщност е принудително бягство. Когато „нещо ми липсва”, подсъзнанието праща сигнал до тялото ми. То пък ме информира – отначало деликатно, после все по-грубо - да му обърна внимание, да му осигуря покой или изява.
Отначало не осъзнавах тези предупреждения, пренебрегвах ги, воювах с тях. Вече знам – симптомът не ми е враг, а вид учител, партньор. Лека полека се уча да се вглеждам в него, да разчитам езика му и да се вслушвам в посланието му, да го интегрирам, дори да го обичам – защото той вече осъществява онова, „което ми липсва”. Така го правя излишен и пак съм здрава и цяла. Болестта е пътят, по който човек върви към здравето си. Изходът е вместо да се борим, да се възползваме от нея.
