Откакто се помня, съм имал слабост
към този прекрасен предмет, който някои биха нарекли инструмент, други – необходим аксесоар, трети – задължителна част от въоръжението (може би сте чували – пушка, манерка и лъжица), а четвърти – дори произведение на изкуството. Клечки, клечки, ама я накарайте някой китаец да си хапне с тяхна помощ боршче, супичка или чорбичка! :) Тъй че, явно не можем да си представим човешката цивилизация без
високопоставеното присъствие на Нейно Величество Лъжицата
Доминиращото й положение се дължи не само на нейната универсалност, но и на древния й и благороден произход. Археологията свидетелства, че лъжицата като артефакт е съпътствала човека много преди ножа и вилицата да украсят трапезата му.
Така и при мен този прекрасен и полезен атрибут се появи
в живота ми най-напред, изпреварвайки дори и гърнето. Още в началото, някъде около 7-мия месец, не позволявах да ме хранят без и аз да взема, макар и символично, лично участие. Винаги настоявах освен лъжичката, с която ме хранят, да стискам в юмручето си и една резервна. В началото само почуквах с нея по паничката, за да напомням, че съм си изял хапката.
Напоследък, обаче, се налага сам да си гребвам
в промеждутъците между две мамини лъжици. Малко пооцапваме, но се справям все по-добре. Пък и... никой не е съвършен. Аз може и да не постигам съвършенство, но финес и елегантност при храненето – със сигурност.
Надявам се да се отърва скоро и от лошия си навик
да поднасям от време на време по някоя и друга лъжичка на присъстващите наблизо мечоци и възглавнички. Е, няма как тук да не отдам заслужено внимание на мама и тате. Те търпеливо спазват задължителното условие след навършването ми на първата годинка да ме оставят сам да се справям, макар и с цената на поомацани маса, килим, столчета и стени... На този етап от моето обучение в самостоятелност се налага да боравя с две лъжички в различен дизайн.
Подобно на древните римляни
едната е по-издължена и плитка, а другата – закръглена и дълбочка. Аз лично, предпочитам втората за по-практично и уж, за да не цапам и поливам. С по-изтънчената и плитка засега ме храни мама, придържайки и направлявайки ръката ми. Тя вярва, че така ще подобри координацията ми. Честно казано, проблемът ми е все още в пътя от купичката до устата ми, тъй като често улучвам носа си.
Сигурен съм, че намесата й е временна, защото, както знаете, по природа съм ученолюбив и особено схватлив.
Ваш Мишо, който много скоро ще се храни като голям мъж :)
