Реквием за един фестивал в период

Днес небето над Нови Сад се е схлупило и като сърдито дете, намръщило се по причини, които само то си знае, се опитва да предвещае дъжд. Това е последният, четвърти ден на EXIT. Умът ми се е оставил на автопилотиране и не бих казала, че имам нещо против. Фестивалите, особено онези, които са свързани със спане на място, различно от собственото ти легло, винаги изискват 24-часова програма и режим на тялото ти „безкрайна издръжливост”. Да кажеш, че дните преливат в нощи, е доста меко. Нощите са дни, дните са нощи, всичко се слива в едно с отправна точка, около която ураганообразно се въртят времето, случките, улиците, хората, сцените и пространството – „тя” е ти.

Пия първото си що годе нормално кафе откакто съм тук. Сърбите имат проблем с него. Ако не искаш изненада в чашка под формата на турско, шварц или нес и си държиш на „силно кафе, хора, събудете ме!”, трябва да си много категоричен и конкретен „Еспресо!”. Все пак е добре да си подготвен, че и еспресото, макар и по-добро от другите вариации (ако ме питате мен, абсолютно безотговорно обругаващи понятието за ободряваща напитка), е блудкаво като правилата за движение по пътищата. Балканският манталитет на шофиране с ориенталски уклон е налице дори и в по-северните части на западната ни съседка, което всъщност е така и в останалите четири посоки на родната граница. По-накратко – подготви се за бясно каране, а ако искаш да получиш предимство, дори и ако то си е твое право, най-добре изрепетирай пред огледалото някоя сосна сръбска псувня (за вдъхновение - "Светкавици", "Когато порасна, ще стана кенгуру"...) и гневно изражение на лицето -  сърбите не се сърдят, но това е от онези малки и важни неща, които според мен са сраснали като плесен с корена на израза „бой, бира и сръбска музика”.  Не че е кой знае какво – елементарни особености на народопсихологията, така са си свикнали. А всички знаем, че навиците умират трудно, особено когато не искаш да се отказваш от тях. Затова кафето ми е важно – обичам го, дори и ако по описание и предварителни данни нямам логична причина да очаквам от него да е "уау". Също както ми е и с EXIT...

Отпивам с наслада. Леко горчи и не е никак силно, но е приeмливо и компромисно вкусно, а в сутрините - направо животоспасяващо. Листовете, по които драскам измъчените си драскулки със забравилите ми да пишат на ръка пръсти, се пълнят бързо с много малка част от мислите, които се надявам да не изчезнат като парата, която вече почти не излиза от чашката ми към тавана на кафенето. Нека останат, докато успея да ги запиша – е поне... горе-долу в автентичен вид. Заведението, в което седя пък е от онези, в което не разрешават да си взимаш нищо „за вкъщи”. Само там, на място: пий, яж и после остави друг да ти измие чиниите…  
EXIT 2012 е петият ми фестивал, петият ми понякога изпълнен с ентусиазъм, а друг път с умора танц по калдъръмите, водещи до "Петроварадинската крепост" и после – измежду сцените вътре. Петото ми сръбско приключение - ако държим да се изразяваме като в класическата детска литература. Обаче… обичам го. Дори и когато се случва (твърде често) да съвпадне с рождения ми ден и близките ми да не могат да са с мен. Защото знам защо съм тук. Не, не е заради големите имена, които ще развеят добре обиграните си сценични изпълнения на главната сцена и ще демонстрират новите и старите си хитове, нито заради по-малките банди, които тайно се надяват все някога да бъдат на нея. Всъщност, ако трябва да съм откровена, музикалната програма тази година е най-слабата, откакто се интересувам от феста въобще. Две от най-големите имена вече ги гледахме у нас, а сред останалите има само няколко, които си заслужават слушането, при все, че и те са пръснати по маргиналните сцени из крепостта и са, да кажем ориентировъчно - по две на вечер.    

EXIT далеч не е само музиката зад стените на огромната постройка на брега на Дунав. Даже - в много малка степен е това. EXIT е преживяване – пълно, шарено, изненадващо, смислено заемащо цялото ти време, дори и когато не правиш нищо кой знае какво, а просто лежиш на поляната в парка заедно с куп други „съмишленици” и зяпаш в небето... някъде в късния следобед - само час преди да поемеш „нагоре” към феста.
Какво е EXIT? Ами… пътят от главната сцена към Food Land*-а и овърпрайзнатият гирос в 4 сутринта, който по това време ти се струва най-вкусното нещо на света. EXIT е усмихнатите лица на непознатата групичка веселяци, дошли незнайно откъде, които те поздравяват с “Hi five”, докато се разминавате някъде пред сцените и които не виждаш никога повече. EXIT е холандецът, с когото сте били съседи по палатка предната година на кемпа и с когото малко преди да се разделите в последния ден, си разменяте почти куртоазно (или от сентимент, нещо като „за спомен” с актуални ъпдейти, които ти напомнят, че времето тече и това е положението) фейсбуците с ясната идея, че едва ли някога ще се срещнете пак. До вчера, когато изведнъж се появява пред теб, хей така - съвсем и най-случайно изникна от тълпата. EXIT e точно тази почти детска радост, породена от неуговореното ви намиране сред хилядите други хора, и прегръдката, която я следва. И която предхожда повторната ви раздяла, но е от хубавите – като крилата на малките пеперуди в корема, които отлитат, без да оставят ни едно убождане, както правят разни други раздели (и насекоми).
EXIT e капчиците пот, които се стичат по гърба ти, докато чакаш прохладния, точно в този момент жизнено необходим ти фреш в произволно кафене в центъра, с надежда да се спасиш от жарта на обедното слънце. EXIT е в ръцете на момчето, което държи косата на приятелката си, докато тя повръща, прекалила с каквото и да е – да, има си и такива неща, нали не си мислите, че всичко е само смях и радост за теб, и за мен? EXIT е и в „бандата” почти деца от Лондон, които са свирили първия ден, но ти естествено, си пропуснал (после разбираш, че е имало защо) и в запознанството с тях и с родителите им (които ги менажират). Не, не се запознавате в пресцентъра. А в късната вечер пред хотела ви. EXIT е в споделянето на таксито до крепостта с тях – кратка близост, в рамките на която чуваш историята им, а после малко между другото обсъждате лошото мнение за британските туристи, което съвсем основателно се шири тук, на изток. Защото те наистина имат навика да спят на кемпа с лица, зарити във филии с лютеница. Говорите си като стари приятели и това е, което прави фестивалът с хората – остъргва позата, прозата и поезията, измива дистанцията между непознатите и ги прави близки и искрени, дори и само за ден, час или минути. За да остави общуването толкова пълно, колкото може да е едно такова въобще.

EXIT е и динарите – тия чаршафоподобни пари с много нули, които някак смътно ти напомнят времето, когато и у нас един сандвич струваше 1000 лева. Цигарите са по 170 динара, което не е 5,20 лева, а около 4 – предимствата на „не сме в ЕС”, какво да правиш...
Фестът е приключение. Придружено с лошо кафе и със системно недоспиване, но какво от това? Дори и това, че сънят е особен лукс, най-вече когато си на кемпа, е хубаво. Защото все си мисля, че нищо не сближава хората така, както споделената умора и общото изтощение, примесени с ентусиазъм да надмогнеш себе си и да извървиш дългата стръмна улица „до горе”, а после да подскачаш цяла нощ. Тогава все някога идва онзи почти свръхестествен момент, когато умората се предава и те оставя на мира. Или по-скоро на буря – лятна, чакана и желана. И освен всичко – EXIT създава приятелства, които много често оцеляват доста след като сте си събрали парцалките и сте се върнали в реалността.
EXIT е и Нови Сад. Много красив град с архитектура, силно повлияна от северната им съседка. А унгарците знаят как да проектират сгради-радост-за-окото. Вчера, докато го гледахме от височината на крепостта – някъде в ранната утрин, отново се убедих, че и тъмен, кацнал на брега на тихия, черен Дунав, поръсен като със сол от светлините по улиците и прозорците на сградите, Нови Сад е красиво място. Което… да, може и малко да прилича на Несебър. Но не е. Нищо че подобно на него и тук вечер парковете се пълнят с туристите"-с-гривни", а някои улички приличат на едно безкрайно заведение с пиян диджей, който пуска от няколко пулта едновременно, само за да създава такава невъобразима какафония, че в някакъв момент е неизбежно да спреш да слушаш. Иначе рискуваш да добиеш слухова шизофрения.

EXIT е и пътят до него. Ходила съм с автобус (с прекачване в Ниш), с кола, с организиран и директен транспорт. Каквото и да избереш – знай, че ще срещнеш нещо интересно, някой интересен, себе си…EXIT е за онези хора, които не обичат предвидимостите и сигурността, за онези жадни за преживявания персонажи, които търсят изненадите, скрити зад ъгъла в романа на живота. Техният.   

Защото EXIT Е животът - сгъстен, пълен, ароматен, изненадващ и в по-голямата си част - от приятната му страна. Като хубаво, силно кафе, което не само те събужда, но и ти оставя послевкус, към който искаш да се връщаш пак. И пак. И най-вероятно - отново.

Да, всяка година. Дори и групите на сцените да не са ти особено интересни и даже ако кафето леко ти нагарча, защото можеш да попаднеш и на нещо такова:



... Небето вече се отсърди, а кафето ми оголва дъното на чашата, затова прибирам листата, гълтам последните му капчици на екс и.. написвам в ума си, макар че няма да забравя - още малко тук и... до догодина!