Лиза Боева е режисьор, преподавател по история на изкуствата, майка на прекрасната Матилда, съпруга и, както тя самата заявява, "вълшебница", защото "умея да превръщам в небивал празник и чудно приключение някои дни от нашия живот". Тя е човек на думите. Лиза е първият участник в нашата тема през май - 24 жени с кауза.

Сухите факти: Елизавета (Лиза) Боева е родена на 22 август 1978 г. в София. В периода 1999–2003 г. учи в Санкт-Петербургския държавен университет, където защитава магистратура по специалността „История на изкуството“. Учи и „Филмова и телевизионна режисура“ в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“. 

Работи в Санкт-Петербург като лектор по история на изобразителното изкуство (фокус: Рубенс, Рембранд). До 2010 г. работи като режисьор на документални филми в Европа и Америка. От 2011 г. е щатен преподавател в Нов Български университет, департамент „Кино, реклама и шоубизнес“. През 2011 г. получава научна степен „доктор“, а през 2016 г. получава университетска степен „доцент“. През 2012 г. съвместно с актьора Ицко Финци създава творческото обединение „Филизи 33“. От 2014 г. творческото обединение предлага курсове по кино за деца, а самата Лиза разработва авторска методика за обучение по изкуства на деца и юноши. 

Лиза, на този етап от живота ти може ли да се каже, че има кауза, на която си се посветила?
Не, не мисля, че има кауза, на която да съм се посветила. По-скоро имам фокус върху отделни сфери в моя живот. Мога да ги сведа до четири: личното ми развитие (духовно, интелектуално, както и физическото ми и душевно здраве); израстването на детето (нейният път, нашият общ път); отношенията с близки, приятели, нови любопитни за мен хора; работата ми (творческа, научна). И от тези приоритетни за мен направления формулирам целите си – краткосрочни, дългосрочни…

Уви, нямам време за повече. Съзнанието, че времето ми е най-ценен ресурс, дойде с раждането на детето преди две години. А това, че преди година и половина напуснах София и гъмжилото там, ми помогна да подредя мислите си и да пренастроя вътрешните си компаси. Да определя, сиреч, кое за мен е важно. И най-вече: кое не е важно.

Има един странен метод, по който се ръководих. Той е следният: първо изредих 25 най-важни за мен неща (да ги наречем цели) – от всички области на живота (работа, семейство, бит, творчество и т.н.). Сетне отделих 4-те най-важни (това бе доста трудна задача и ми отне няколко дена). А след това пренаписах още веднъж останалите 21 цели и си дадох обещание те никога да не поглъщат вниманието ми (това се оказа най-трудната част). Този метод е описан в една от научните статии на психолога Анджела Дукуорт; моето обяснение, разбира се, е битово и лаишко, но за мен върши работа.

Ти питаш за кауза. Каузата предполага нещо извън Аз-а, докато при мен на този етап всичко се върти именно около Аз-а – моята личност, моето дете, моите взаимоотношения, моята дейност. Навярно някой ден ще надскоча тази прагматика и ще достигна до мащабна идея за кауза или дори мисия. Да видим…

Как би се описала?
Вълшебница! Умея да превръщам в небивал празник и чудно приключение някои дни от нашия живот. И в тези дни бих се описала именно така – като вълшебница. Ако ги няма тези дни, ставам обикновена скучна лелка. А това няма нужда от описание, ясно е…

Най-силното и най-слабото ти място?
Най-силното ми място навярно са „моите хора“. Имам оазис от много близки хора, при това техният брой е голям. Толкова голям, колкото ми е нужно, за да мога да летя на воля и винаги да усещам сигурност.

Друго силно място, навярно, е моята способност да довеждам нещата до край. Някъде по пътя, знаеш как се случва, човек може да загуби мотивация, да изпусне нишката… Е, аз съм изградила у себе си такъв механизъм, който ми помага да преодолявам подобни блатисти терени.

Най-слабото ми място е моята често неадекватна реакция към всяка мърлявщина: мърляви улици, мърляви хора, мърляви отношения… Уви, вместо да махна с ръка и да гледам към винаги красивото небе, аз се вторачвам в калта и дълго преживявам.

Ти си човек на думите, по-скоро на изкуството, но думите определено са нещо, с което умело боравиш. Смяташ ли, че това е дарба или е нещо, на което човек се научава (ако е така кои са твоите най-добри учители)?
Да, аз вярвам, че всеки навик може да се придобие. Няма значение вроденият талант, много по-важни са упорството и всеотдайността. Има изследване отпреди две години на учени от катедрата по невробиология на Кеймбриджкия университет, в което се твърди, че за усвояване и укрепване на нов навик (т.е. достигане до момента, в който този навик/умение стане автоматичен) са нужни минимум 66 дена. Необходими са две неща: знание за това какво е правилно и сетне – действие. Ще дам пример с физическото здраве: първо е нужно да знаеш как правилно да се храниш или как правилно да спортуваш и сетне – да започнеш да прилагаш наученото. По сходен начин: ако човек иска да бъде добър оратор, то трябва да се обучи и сетне – да започне да говори пред аудитория. И след 66-та публична лекция думите ще започнат да се подреждат стройно в речта му.

За мен думите – ако имаш предвид говоренето ми пред публика, т.е. моята лекторска и преподавателска дейност – никога не са били страшилище. Започнах да изнасям беседи на 19-годишна възраст, при това – не на родния си език. Но дори не съм се замисляла, че е страшно или че няма да се справя. Беше ми весело и безгрижно, често дори – прекалено навярно. Даже съм си мислила често, че това моето не е истинска работа, защото се забавлявам прекалено много. Имам предвид: някак не е прилично да получаваш пари за онова, което не смяташ за труд, а за прекрасно занимание.

Как стигаш до темите за своите онлайн курсове?
Разработваме (съвместно с Ицко Финци и Анна Стефанова във „Филизи 33“) курсове по изкуства за възрастни, от есента ще има такива и за деца (засега те са в пробен период, доизкусуряваме ги). Темите са в три направления – художествена литература, изобразително изкуство и нещо, което съм нарекла „специален фокус“. Занивам се с материи, които ми се струват нужни и дълбоки. Теми, автори и творби, върху които с десетилетия съм мислила и си вярвам, че мога да предложа хем знания, хем да подскажа нов метод за осмисляне на дадено произведение.

Струва ми се много важно децата – а и техните родители, учители и възпитатели – да се занимават с изкусва. Ние днес разбираме под „занимания с изкуства“ уроци по рисуване или свирене на флейта. Аз имам предвид по-комплексен модел. 

Изкуството не е десерт. Това не е „в събота ще ида на театър, а в неделя ще почета Вапцаров“. Не. Това е друга материя.

И е много тъжно, когато родителите – най-често поради своята неукост или заетост – не успяват да предложат на децата си достъп до изкуството, до голямото изкуство.

Изкуството няма да ни направи нито по-богати, нито дори по-щастливи. Не, разбира се. Но изкуството може да ни отведе към други светове, да ни покаже неща, които не бихме могли да си представим, че са възможни. Това е като да виждаш само два цвята – черно и бяло. А изкуството изведнъж показва вълшебен спектър от цветове. Можеш ли да живееш, виждайки света черно-бял? Да, как не. При това можеш да живееш и богато, и щастливо. Но много по-наситено и дори по-смислено би било времето в цветния свят.

И още: не мисля, че посещаването на театрален кръжок или уроците по рисуване са занимания с изкуство. Не и с голямото изкуство, което аз имам предвид. 

Изучаването на голямото изкуство изисква време, изисква усилие. Ако нямате навика да слушате класическа музика, за вас една 5-часова симфония би била кошмарно преживяване. Но ако имате любопитството и търпението да се научите, тази музика може да ви донесе най-магични мигове.

Има ли интерес към тях и какви хора ги търсят? Или, по-скоро търсят ли се, има ли глад за такива теми в обществото ни като цяло според теб?

Да, има интерес. Но при нас нещата – да не ти изглежда снобски – са малко по-инакви. Ние искаме да се разраснем и търсим популярност, разбира се, но и много се пазим. Да речем: не влизаме в съдружества с фондации, да не говорим за финансови помощи от държавата или европейски формации. За нас това би било голям компромис, толкова голям, че дори би направил работата ни безсмислена.

И от тук – финансово разчитаме изцяло на нашата аудитория. Аз си я представям аудитория от любопитни хора. Не мога да ги нарека „клиенти“, макар ние да предлагаме услуга, а те да са от другата страна. И все пак – аз не мисля за нашата аудитория като за клиенти; по-скоро като за хора, които са ни нужни за повеждане на разговор. За да бъде този разговор смислен и нужен (и за нас, и за тях), ние внимателно даваме достъп до нашите курсове. Не че познаваме и анализираме всеки, който прояви интерес към нашата работа, не. Но ако се случи в кореспонденция – или някак – да получим неадекватни въпроси или друг тип неясна, неприемлима за нас реакция, ние спираме общуването. Казано профанно – отказваме продажба.

Постепенно се образува аудитория, която за мен е все по-интересна. Това разбирам най-вече по въпросите, които ежедневно получавам. По тяхната неклишираност схващам, че наистина има разговор.

С нетърпение очаквам да направим активна и детската образователна програма по изкуства: децата могат да бъдат така прекрасно непредсказуеми.

А дали „има глад в обществото“ – това не ме занимава изобщо. Аз вярвам, ние с Ицко и Ани вярваме, че работата ни има смисъл. И това ни стига. Ако питаш дали финансово можем да издържим – да, разбира се. Частично 

моите научни разработки по методология в образованието по изкуства за деца се внедряват в някои частни училища – две в Швейцария и едно в Англия. Опитът от там прилагам тук, в нашите курсове и така нещата и финансово, и всякак се подреждат.

В университета аз преподавам други теми и материи, нещата не се припокриват. Там аз съм брънка от верига и не мога да определям с такава свобода нито насоките на лекциите, нито начина им на представяне.

Ще ни разкажеш ли на какво си се посветила професионално в момента?
Завърших един огромен проект, в който живях последните 10 години. Свързан е с Уилям Шекспир и въпроса: коя е личността, скрита зад маската на великия Бард? Този проект се състоеше от три части – филм, книга и лекционни курсове. Художествено-документалният филм „Уилям Шекспир: най-известният човек, който никога не е съществувал“ имаше премиера миналата есен в столичната зала „България“. Представихме го като част от юбилейния концерт за 85-годишнината на Ицко (той е главен актьор в този филм). Книгата също е готова. Това е научен труд, предназначен вече предимно за академична аудитория. Премиерата на книгата ще е идната есен. А междувременно излязоха два онлайн курса по теми, свързани със Шекспир: „Кой уби Ромео и Жулиета?“ и „Местата на действие на пет Шекспирови пиеси“.

И ето – една от дейностите ми е развитието на този многостранен проект. Следват мои участия по тази тема на конференции, семинари, фестивали и т.н. Професионалният ми фокус засега е тук. И още: в разработването на методики за обучение по изкуства за деца. Консултирам се с много интересни световни учени, частично те познават моите разработки и имам куража да продължавам напред.

Споделяш често кратки истории в снимки (ако мога така да ги нарека) с дъщеря ти Матилда. На какво те учи тя?
Като падна, веднага да стана. Да си пея непрестанно. Когато се движа, да не вървя скучно и обикновено, а или да танцувам, или да тичам, или да поскачам. И още сума ти неща…

Можеш ли да споделиш жени, българки, които те вдъхновяват с работата си, с каузата си, с изкуството си (независимо дали са наши съвременнички)?
Много жени ме вдъхновяват непрекъснато – ето, ти, да речем, защото отглеждаш три деца. Това за мен е така възхитително и вдъхновяващо.

Ще ни запишеш ли (на видео, ако ти е възможно, може нещо да прочетеш – любим откъс или каквото ти е на сърце) нещо специално по повод 24 май?
При нас косят от всички страни – ливади, дворове, поляни и е страшен шум. А ако отида на брега на морето – там пък нищо не се чува от вълните… Като утихне!

Надявам се, че ще утихне и ще успеем да пуснем и видео с Лиза <3