Дейвид Мичъл – авторът на романа, вдъхновил касовия филм "Облакът Атлас" на Уашовски, историческата епика "Хилядите есени на Якоб де Зут" и фантастиката "Часовници от кости" – задава литературния саундрак на лятото с хипнотизиращия роман "Утопия Авеню".
"Утопия Авеню" разкрива нецензурираната история на годините на свободната любов, революциите на сърцето и бунтовете по улиците през 60-те години на миналия век. Книга за красивите мечти на младостта и цената, която човек трябва да плати по пътя към сбъдването им.
В годините, в които "Сохо" е центърът на света за десетки прохождащи банди; в които Pink Floyd тепърва насочват космическия кораб към пулсиращото слънце, а Дейвид Боуи пее Кикотещото се джудже, на британската сцена сякаш от нищото се появяват "Утопия Авеню" – никому неизвестна банда, които неведомите пътища на неуспеха събират. Магичната вокалистка Елф Холоуей, китаристът Джаспър де Зут, барабанистът Питър Грифин и басистът Дийн Мос събират парченцата от разбитите си животи, за да поемат нагоре към челните места на музикалните класации.
Но от тъмните и задимени клубове на "Сохо" към триумфално турне в САЩ и залеза на славата им четиримата ще открият, че се изисква много повече от талант, за да запазиш разсъдъка си и да не изгубиш себе си на това пътешествие.
Това е една изцяло измислена история, която обаче преразказва съдбите на стотици музикални надежди, погълнати от бурните години, в които са творили. Може ли човек да промени времето, в което живее или то неизменно променя него преди факлата на революцията му да освети небето?
На страниците на тази приказка за възхода и падението читателят ще се срещне и с истински легенди като Дейвид Боуи, Ленард Коен, Джанис Джоплин. И макар меломаните да открият известни анахронизми, музиката им издига романа отвъд времето и пространството.
Сякаш с невидими нишки Мичъл вмъква герои и събития от други свои книги като "Облакът Атлас", "Хилядите есени на Якоб де Зут" и "Часовници от кости", за да създаде своята най-мащабна и обезоръжаваща творба, в които темите за свободата, сексуалността, откриването на личното "Аз" изпълват петолинието на романа.
Шеметна, оглушителна, романтична и на места тъжна, "Утопия Авеню" ще ви преведе през най-тъмните и забележителни кътчета на човешката душа.
Прочетете избран откъс от "Утопия Авеню" от Дейвид Мичъл, която излиза от издателство "Сиела". >>>
На Берил и Ник –
за червеношийките и годините
Раят е пътят към рая
А страна
1. Надежда всяка оставете (Мос)
2. Сал и река (Холоуей)
3. Тъмна стая (Де Зут)
4. Отломки (Мос)
5. Мона Лиза пее блус (Холоуей
Надежда всяка оставете
•
Дийн подминава забързано театър „Финикс“, успява да избегне сблъсъка със сляп мъж с тъмни очила, излиза на платното на „Чаринг Крос Роуд“, за да изпревари бавноподвижна жена с бебешка количка, прескача една кална локва, свива по „Денмарк Стрийт“ и се подхлъзва на леда. Краката му литват нагоре. Във въздуха е достатъчно дълго, за да види как канавката и небето си разменят местата, това адски ще боли, помисля си той, след което тротоарът разпердушинва ребрата, коляното и глезена му. Наистина боли адски. Никой не спира да му помогне да се изправи. Проклетият Лондон. Мустакат мъж с бомбе и вид на борсов агент се подхилва подигравателно на загазилия дългокос келеш и продължава по пътя си. Дийн се изправя предпазливо, без да обръща внимание на пулсиращата болка, дано не си е счупил нещо. Господин Кракси не плаща болнични. Поне китките и ръцете му явно не са пострадали. Парите. Проверява дали банковата книжка с ценното си съдържание от десет банкноти по пет лири е на сигурно място в джоба на палтото. Всичко е наред. Закуцуква нататък. Разпознава Рик Уейкман, по прякор „От раз“, на витрината на кафене „Джокондата“ от отсрещната страна на улицата. На Дийн му се иска да можеше да отиде при него и да изпие едно кафе, да изпуши някоя и друга цигара и да си побъбрят за работата в звукозаписното студио, но в петък сутрин трябва да плати наема и госпожа Невит дебне във всекидневната си като гигантски паяк. Тази седмица положението с парите е добро. Преводът от Рей пристигна вчера и Дийн вися четиресет минути на опашка да го осребри, така че сега продължава напред покрай „Линч енд Лъптон“, където господин Линч му обясни, че всичките му песни са скапани, а няколко са просто жалки. Покрай офиса на музикалния мениджър Алф Къмингс, където самият Алф Къмингс сложи пухкавата си ръка върху бедрото му и прошепна: „И двамата знаем какво мога да направя за теб, красавецо, въпросът е какво ще направиш ти за мен“, и покрай студио „Фънгъс Хът“, където Дийн трябваше да запише демо с „Броненосецът Потьомкин“, преди да го изритат от бандата.
– Помощ, моля ви, аз… – Мъж със зачервено лице сграбчва Дийн за ревера и изпъшква: – Аз… – Той се превива от силна болка. – Много ми е зле.
– Спокойно, приятелю, хайде, седни на стъпалото. Къде те боли?
От изкривената уста на мъжа капе слюнка.
– Гърдите…
– Всичко е наред… Ще потърсим помощ.
Той се оглежда, но хората отминават бързо, вдигнали яки, нахлупили шапки и извърнали погледи.
Мъжът изхленчва и се обляга на Дийн.
– Оооох.
– Май ти трябва линейка, приятелю…
– Какво става? – Новодошлият е на годините на Дийн, с къса коса и практично вълнено палто. Разхлабва вратовръзката на падналия мъж и го поглежда в очите. – Казвам се Хопкинс. Лекар съм. Кимнете, ако ме разбирате, господине.
Мъжът прави гримаса, простенва и успява да кимне.
– Добре – отбелязва Хопкинс и се обръща към Дийн. – Това баща ви ли е?
– Не, за пръв път го виждам. Каза, че го болят гърдите.
– Гърдите, значи? – Хопкинс сваля едната си ръкавица и долепя пръст до вена на шията на мъжа. – Силна аритмия. Господине? Мисля, че получавате инфаркт.
Мъжът се ококорва, а след това присвива очи в нов пристъп на болка.
– В кафенето има телефон – сеща се Дийн. – Ще се обадя на „Бърза помощ“.
– Няма да пристигнат навреме – заявява Хопкинс. – Трафикът по „Чаринг Крос Роуд“ е същински кошмар. Случайно да знаете къде е „Фрит Стрийт“?
– Да, знам, там има поликлиника, до площад „Сохо“.
– Точно така. Изтичайте там и им кажете, че мъж получава инфаркт пред магазина за цигари на „Денмарк Стрийт“ и че на доктор Хопкинс му трябва екип с носилка незабавно. Разбрано?
Хопкинс, „Денмарк Стрийт“, носилка.
– Да.
– Браво. Аз ще остана тук да му окажа първа помощ. А сега тичай презглава. Животът на горкия нещастник зависи от теб.
Дийн претичва през „Чаринг Крос Роуд“, свива по „Манет Стрийт“, минава покрай книжарница „Фойлс“ и по късата уличка под кръчмата „Стълбовете на Херкулес“. Тялото му вече е забравило болката от падането. Подминава боклукчиите, които изпразват кофи в камион на „Грийк Стрийт“, хуква по средата на улицата към площад „Сохо“, където подплашва ято гълъби и те излитат, едва не пада за втори път, когато завива по „Фрит Стрийт“, и изкачва на бегом стълбището на поликлиниката, за да стигне до рецепцията, където портиер чете „Дейли Мирър“. „ДОНАЛД КАМБЪЛ Е МЪРТЪВ“, пише с големи букви на първа страница. Дийн изстрелва задъхано съобщението си:
– Праща ме доктор Хопкинс… Инфаркт на „Денмарк Стрийт“… Трябва му екип с носилка веднага…
Портиерът сваля вестника. По мустака му са полепнали трохи. Изглежда, все едно не го е еня.
– Човек умира – настоява Дийн. – Не ме ли чу?
– Чух те, много ясно. Крещиш ми в лицето.
– Тогава прати помощ! Нали това е болница, дявол го взел!
Портиерът изсумтява силно.
– Изтеглил си голяма сума пари, преди да срещнеш този „доктор Хопкинс“, нали?
– Да. Петдесет лири. Е, и?
Портиерът изтръсква трохи от ревера си.
– Парите още ли са в теб, синко?
– Тук са. – Дийн бръква в палтото за банковата книжка. Няма я. Не е възможно. Опипва другите джобове. Минава скърцаща количка. Дете реве, та се къса. – Мамка му… Трябва да съм ги изпуснал по пътя…
– Съжалявам, синко. Изиграли са те.
Дийн си спомня как мъжът падна на гърдите му…
– Не. Не. Беше истински инфаркт. Едва се държеше на крака.
Отново проверява джобовете си. Парите ги няма.
– Не че е кой знае каква утеха – продължава портиерът, – но ти си петият от ноември насам. Такива неща бързо се разчуват. Всички болници и поликлиники в Централен Лондон престанаха да осигуряват носилки за така наречения „Хопкинс“. Пращат ги за зелен хайвер. Когато отидат на мястото, не намират никого.
– Но те… – На Дийн му се гади. – Но те…
– Не приличаха на джебчии, а?
Тъкмо това щеше да каже.
– Откъде са знаели, че имам пари?
– Какво би направил, ако си излязъл на лов за тлъстичък портфейл?
Дийн се замисля. Банката.
– Видели са ме да изтеглям парите. След това са ме проследили.
Портиерът отхапва от рулце с наденица.
– Право в целта, Шерлок.
– Но… повечето пари бяха за китарата и… – Дийн се сеща за госпожа Невит. – О, мамка му. Останалото беше за наема ми. Как ще си платя наема?
– Можеш да се оплачеш на ченгетата, но не очаквай много. За куките „Сохо“ е заобиколен от табели с надпис: „Надежда всяка оставете, вий, що тук пристъпвате“.
– Хазяйката ми е същински Хитлер. Ще ме изхвърли.
Портиерът сръбва от чая си.
– Може да се съжали над теб. Кой знае?
Госпожа Невит седи до високия прозорец. Във всекидневната мирише на влага и пържен бекон. Камината изглежда отдавна излязла от употреба. Счетоводната книга на хазайката е разтворена на писалището. Куките ѝ за плетене потракват и почукват. На тавана е окачен полилей, който никога не свети. Цветята по тапетите са потънали в сумрак, все едно са в джунглата. Тримата покойни съпрузи на госпожа Невит гледат кръвнишки от снимки в позлатени рамки.
– Добро утро, госпожо Невит.
– Утринта почти свършва, господин Мос.
– Да, ами ъъъ… – Гърлото на Дийн е пресъхнало. – Обраха ме.
Куките за плетене спират.
– Колко жалко.
– Идея си нямате. Изтеглих парите за наема, но двама джебчии ме обраха на „Денмарк Стрийт“. Сигурно са ме видели в банката и след това са ме проследили. Пладнешки обир. Отвсякъде.
– Боже, боже. Каква беда.
Явно си мисли, че дрънкам врели-некипели.
– А и колко жалко – продължава госпожа Невит, – че не се задържахте в кралската печатница „Бретън“. Това беше прилично занятие. В порядъчна част на града. В „Мейфеър“ не стават грабежи.
В „Бретън“ те скапват от бачкане за няма нищо, изпуфтява наум Дийн.
– Както ви казах, госпожо Невит, с „Бретън“ не се получи.
– Не ме засяга. Засяга ме наемът. Да разбирам ли, че искате повече време, за да го платите?
Дийн си отдъхва.
– Честно казано, ще съм ви много благодарен.
Тя присвива устни и издува ноздри.
– Тогава този път, само този път, ще удължа срока…
– Благодаря ви, госпожо Невит. Не мога да ви опиша колко…
– … до два часà. Все пак съм разбран човек.
Будалка ли ме старата коза?
– Два часà… днес?
– Имате предостатъчно време да отидете до банката и да се върнете. Само че този път не размахвайте парите на улицата.
Дийн го обливат едновременно горещи и студени вълни, повдига му се.
– Всъщност в момента сметката ми е празна, но ще ми платят в понеделник. Тогава ще ви се издължа.
Хазяйката дръпва висящ от тавана шнур. Изважда табелка от писалището си: „СТАЯ ПОД НАЕМ – ЧЕРНИ И ИРЛАНДЦИ НЕ СЕ ДОПУСКАТ – ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ВЪТРЕ“.
– Не, госпожо Невит, недейте. Няма нужда.
Хазяйката слага табелката на прозореца.
– Къде ще спя тази нощ?
– Където пожелаете. Но няма да е тук.
