През 1966 г., забогатял след огромния успех на „Хладнокръвно", Труман Капоти напуска скромния си апартамент в Бруклин заедно с всичко в него – в това число кашон с книжа, предвидливо спасени от боклука от портиера на блока. Ръкописът на „Лятно пътуване" е бил смятан за изгубен в продължение на 50 години включително от самия Капоти. Открит е случайно в кашона с документи, предоставени за разпродажба през 2004 г. на аукционната къща „Сотбис" в Ню Йорк. Капоти се залавя с писането му през 1943 г., но го загърбва заради „Други гласове, други стаи" – неговия изумителен дебют, превърнал го в литературен феномен.
Главната героиня Грейди Макнийл се отличава със същата заразяваща непринуденост и жизнен кипеж както и Холи Голайтли от „Закуска в „Тифани" - най-прочутото създание на Капоти. С младежка жизнерадост, отприщена през едно жежко лято в Ню Йорк, Грейди безупречно улавя земетръсните социални промени, настъпили в американското общество в годините след Втората световна война. „Лятно пътуване" е ново свидетелство за безупречния усет към изящния изказ на един от най-големите писатели на XX век, истинско литературно съкровище.
Труман Капоти (1924–1984) е роден в Ню Орлиънс в семейството на чиновник и 16-годишна кралица на красотата. Баща му обаче не се задържа дълго на една работа и постоянно търси нови възможности за изява. Младият Труман израства при роднини в Алабама и неговото приемно семейство му служи като модел за много от образите, които описва по-късно. Майката на Труман се омъжва повторно за заможен бизнесмен и Капоти се мести в Ню Йорк, като приема името на втория си баща. В детските си години бъдещият писател се сприятелява с Харпър Лий, авторката на „Да убиеш присмехулник", която го използва като прототип за образа на Дил в световноизвестния си роман.
Капоти създава първите си разкази на осемгодишна възраст и публикува в престижни списания, за което е удостоен с голямата награда за кратка проза на името на О'Хенри. От този момент нататък Капоти познава единствено успеха и се превръща в едно от най-големите имена на американската литература. Автор е на романите „Други гласове, други стаи", „Закуска в „Тифани", „Арфата на тревите", на много разкази, киносценарии, а също така на „Хладнокръвно" - документална история на едно от големите американски убийства, първообраз на жанра „истински престъпления". Неговата визитна картичка са изяществото на езика, мекотата на повествованието, проникновените образи, в по-голямата си част почерпани от собствения му живот.
Прочетете откъс от "Лятно пътуване" от Труман Капоти, която излиза от издателство "Колибри" в превод от английски език на Милена Попова.
Първа глава
- Ти си истинска загадка, скъпа - каза майка й, а Грейди, седнала срещу нея, я погледна над букета от рози и папрат в центъра на масата и се усмихна снизходително: да, загадка съм.
Харесваше й тази мисъл.
Но Апъл, осем години по-голяма, омъжена, далеч от загадъчното, рече:
- Не, Грейди е чисто и просто глупава. Де да можех аз да замина с вас. Представи си, мамо, по това време идната седмица ще закусвате в Париж! Джордж все ми обещава, че ще отидем... но къде ти - и погледна сестра си. - Грейди, за какъв дявол ще стоиш в Ню Йорк посред лято?
Грейди гореше от желание да я оставят на мира. Опяваха й все същото, а параходът отплаваше днес – какво още очакват да им каже? Оставаше само истината, а най-малко нея възнамеряваше да сподели.
- Никога не съм била тук през лятото - каза тя и обърна очи към прозореца, избягвайки погледите им.
Шумът от проблясващия автомобилен поток още повече подчертаваше спокойствието на юнската утрин в Сентръл Парк, а първите летни лъчи на слънцето, прегарящи зелената пролетна кора, се промушваха през дърветата срещу "Плаза", където те закусваха.
- Може би съм перверзна - разбирайте го както щете.
Тя осъзна с усмивка, че вероятно сгреши, като го каза. Всъщност близките й наистина я мислеха за нещо като перверзна, а веднъж, когато беше на четиринайсет, я беше осенило ужасно и доста вярно прозрение - майка й, беше осъзнала тя, я обича, но дълбоко в себе си не я харесва. Отначало си мислеше, че е защото я смята за по-грозна, по-твърдоглава, не така жизнерадостна като Апъл, но по-късно, когато стана ясно - при това болезнено за Апъл, - че Грейди изглежда далеч по-добре, тя реши повече да не мисли за мнението на майка си. Разбира се, отговорът, който накрая проумя, беше съвсем прост: по свой инертен начин дори като съвсем малка тя никога не беше харесвала майка си кой знае колко. Ала и двете не проявяваха отношението си една към друга. Всъщност къщата на тяхната враждебност бе скромно обзаведена с обич, която госпожа Макнийл изрази в този момент, като взе ръката на дъщеря си в своята:
- Ще се тревожим за теб, миличка. Няма как иначе. Не знам. Не знам какво да кажа. Питам се дали не е опасно. На седемнайсет още не си достатъчно пораснала, а и никога не си оставала съвсем сама.
Господин Макнийл, който звучеше, все едно че наддава на покер, щом заговореше, но поначало рядко отваряше уста - отчасти защото жена му не обичаше да я прекъсват и отчасти защото беше вече много уморен, - топна пурата си в чашата с кафе, при което Апъл и госпожа Макнийл трепнаха като ужилени, и каза:
- Какви ги говорите, на осемнайсет аз вече от три години се бях преместил в Калифорния.
- Но, Ламонт, все пак... ти си мъж.
- Каква е разликата? - изсумтя той. - Вече няма разлика между мъже и жени. Самата ти го твърдиш.
Госпожа Макнийъл се прокашля, сякаш разговорът бе взел неприятен обрат.
- Така или иначе, Ламонт, тревожа се да оставя...
У Грейди се надигна неудържим смях, весела възбуда, от която бялото лято, ширнало се пред нея, й заприлича на разстилащо се платно, върху което можеше да положи първите силни и чисти свободни щрихи. И за друго се смееше, без да й личи - защото те не подозираха нищо, ама съвсем нищо. Светлината, която играеше върху сребърните прибори, сякаш засилваше вълнението й, проблясвайки едновременно и като предупредителен сигнал: внимавай, миличка. Но от другаде нещо говореше: Грейди, трябва да се гордееш, развявай знамето си високо на вятъра. Какво беше това, може би розата? Розите говорят, в тях се крие мъдрост, беше го чела някъде. Тя пак погледна през прозореца. Смехът продължаваше да я напушва, вече стигаше устните й. Какъв ден за Грейди Макнийл, лъчезарен и облян от слънце, и с рози, които говорят!
- Какво ти е толкова смешно, Грейди?
Гласът на Апъл не беше приятен, приличаше на тихо бръщолевене на капризно бебе.
- Мама те пита нещо съвсем просто, а ти се смееш, като че ли я смяташ за малоумна.
