Потвърждавайки репутацията си на бунтар и купонджия, в „Един френски роман“ Бегбеде използва за вдъхновение двата дни, прекарани в ареста заради смъркане на кокаин на улицата, за да разкаже по твърде своеобразен и завладяващ начин живота си, живота на своите деди и родители – и по подразбиране, живота на Франция през миналото и част от сегашното столетие. Тръгвайки по следите на изгубеното си детство, писателят създава автобиографично четиво, в което съвремие и минало се смесват по едновременно ироничен и затрогващ начин.
По думите на самия Фредерик Бегбеде - "Това е историята на една Ема Бовари на седемдесетте, възпроизвела по време на развода си мълчанието на предишното поколение за бедите, причинени от двете войни.
Това е историята на един мъж, превърнал се в бонвиван, за да си отмъсти, че е бил изоставен, на един баща, станал циничен, понеже сърцето му е било разбито.
Това е историята на един по-голям брат, направил всичко, за да не прилича на родителите си, и на един по-малък брат, направил всичко, за да не прилича на големия си брат.
Това е историята на едно меланхолично дете, отраснало в самоубила се страна, отгледано от потиснати от провала на брака си родители.
Това е историята на една страна, която успя да загуби две войни, като твърдеше, че ги е спечелила, а после да загуби и своята колониална империя, като се правеше, че значението ѝ с нищо не се е променило.
Такъв е животът, който живях: един френски роман."
Откъс от романа >>
Фредерик Бегбеде „Един френски роман“
АЗ СЪМ ПО-СТАР от своя прадядо. Капитан Тибо дьо Шастенье е бил на 37 години, когато загива на 25 септември 1915 година, в 9,25 сутринта, по време на втората битка за Шампан, между долината на Сюип и края на Аргонския лес. Трябваше да засипвам майка ми с въпроси, за да науча нещо повече; семейният герой е нещо като незнаен войн. Погребан е в замъка „Бори-Пьоти“, в Дордон (при чичо ми), но видях негова снимка в замъка „Вогубер“ (при друг мой чичо): висок и слаб младеж в синя униформа, с късо подстригана руса коса. В последното си писмо до прабаба Тибо твърди, че не разполага с клещи, за да пререже загражденията от бодлива тел и да си проправи път към вражеските позиции. Описва варовиков и равнинен пейзаж, несекващ дъжд, който превръща терена в кално тресавище, и споделя, че е получил заповеди да атакува на другия ден сутринта. Знае, че ще умре; писмото му е като snuff movie – филм на ужасите, заснет без специални ефекти. На зазоряване той изпълнил дълга си, запявайки песента на жирондинците:
„Да умреш за родината, е най-прекрасната, най-достойната участ!“.
161-ви пехотен полк се хвърлил срещу стената от куршуми; както можело да се предполага, прадядо и неговите хора били покосени от немските картечници и задушени от хлора. Може да се каже, че Тибо е бил убит от своите началници. Бил е висок, красив, млад и Франция му е заповядала да умре за нея. Или по-скоро – предположение, което придава на съдбата му странна актуалност, – Франция му е заповядала да се самоубие. Този баща на четири деца се е пожертвал напълно съзнателно като някой японски камикадзе или палестински терорист. Потомъкът на кръстоносци бил осъден да постъпи като Иисус Христос – да даде живота си за другите.
Произхождам от доблестен рицар, който е бил разпнат на телените мрежи в Шампан.
НАУЧИХ, че брат ми е станал кавалер на Почетния легион, когато бях задържан. Полицаите не ми сложиха веднага белезници; направиха го по-късно, когато ме заведоха в „Отел Дийо“, и след това, когато на другата вечер бях прехвърлен в ареста на Ил-дьо-Сите. Президентът на републиката бе написал много мило писмо до по-големия ми брат, в което го приветстваше за приноса му към динамизма на френската икономика: „Вие сте пример за капитализъм, какъвто искаме: капитализъм на предприемачи, а не капитализъм на спекуланти“. На 28 януари 2008 година, в участъка на VIII парижки район, служители в сини униформи, с револвери и палки на колана, ме съблякоха напълно, за да ме претърсят, конфискуваха ми телефона, часовника, кредитната карта, ключовете, паспорта, шофьорската книжка, колана и шала, взеха ми проба от слюнката и свалиха отпечатъците ми, повдигнаха тестисите ми, за да видят дали не крия нещо в задника си, снимаха ме във фас, в профил, в три четвърти, с антропометрична табела в ръце, преди да ме отведат в клетка от два квадратни метра, със стени, покрити с графити, засъхнала кръв и сополи. Тогава още не знаех, че няколко дни по-късно ще присъствам на връчването на ордена на Почетния легион на брат ми в Елисейския дворец, в не толкова тясната празнична зала, и ще гледам през остъклените врати как вятърът разклаща листата на дъбовете, които като че ли ми правеха знаци и ме зовяха в президентската градина.
>>>
